Разкази за древната Църква: епископи и дякони
Епископите и дяконите са лица, свързани с конкретна общност, за разлика от апостолите и пророците. Какви са били техните функции и как са се развивали тези институти в древността?
Дякони
Понеже в първата Йерусалимска общност на учениците Христови апостолите фактически изпълняваха епископски функции, то и нямаше нужда да бъдат избирани измежду вярващите. Първото избиране на длъжностни лица в рамките на общността се отнася до дяконите. То е описано в 6 глава на книгата Деяния. Причината за това беше конфликт заради материални блага: «В тези дни, когато се умножиха учениците, възникна ропот у елинистите срещу евреите, защото техните вдовици бяха пренебрегвани в ежедневното раздаване на потребности» (Деян. 6, 1). Този откъс ни дава ценна информация за това как е живяла йерусалимската общност в първото време на своето съществуване.
На първо място, помощта на нуждаещите се и удовлетворяването на техните материални нужди – това е един от най-първите и основни видове дейност на християнската общност. По същество, това е реализация на заповедта за любов към ближния. Всички се грижеха за всички, всички се тревожеха за това, че вярващите в Христос братя и сестри да не се нуждаят от нищо, всички бяха готови да им помагат от своите имоти. Други видове дейност на общността бяха молитвата и на първо място извършването на Евхаристията, както и проповедта на Евангелието на всички хора.
На второ място, помощта на нуждаещите се се оказваше всеки ден. От това следва, че основно тя се състоеше в храна и други ежедневни потребности на човека. Трябва да се отбележи, че в древността (впрочем, не само в древността) вдовиците бяха най-социално незащитените хора. Работеха основно мъжете, които хранеха своите семейства. Ако мъжът умираше, а в семейството нямаше деца момчета, способни да работят, то такава вдовица и нейните малки деца често живееха в недоимък. Случваше се, че им помагаха близки роднини, но понеже тези роднини, като правило, също имаха многодетни семейства, то такава помощ често беше недостатъчна. Това, че християнската общност веднага поема грижата за изхранването на вдовиците, свидетелства, че тя се възприема като семейство, където всички трябва да се грижат един за друг.
На трето място, с приемането на Светия Дух и встъпването в християнското семейство, човешките страсти не изчезват. На някои вдовици им се струва (или не им се струва), че са били пренебрегнати, че на други са дали повече. И те не се притесняват да изразят своите претенции открито, с други думи, да роптаят. Тези, които раздаваха ежедневната храна, най-вероятно наистина се занимаваха с дребна дискриминация по признак на произход. Евреите тук се наричат коренни жители на Йерусалим, а елинистите – също евреи (по-рядко прозелити), но които са дошли в Йерусалим от други региони на Римската империя и са останали там повече или по-малко продължително време. Те говореха на гръцки език и затова ги наричаха елинисти. Да дадеш «на своя» повече, отколкото «на чуждия» – това е много човешко. Трябва също да се отбележи, че Светото Писание никак не скрива истината и не се опитва да изглади неприятните моменти. Както е било, така всичко е описано.
Трябва да се предполага, че обидените вдовици се оплакваха не на кого да е, а на апостолите, които, в принцип, биха могли да се заемат непосредствено с разрешаването на тези проблеми и уреждането на възникващите житейски конфликти. Но това би означавало край на всяка проповед. Апостолите просто биха затънали в тази тресавица от постоянни конфликти и неудовлетворения. Затова беше прието друго решение: «Тогава дванадесетте апостоли, събрали множеството ученици, казаха: не е добре да оставим Божието слово и да се грижим за трапезите. И така, братя, изберете измежду вас седем души, изпълнени със Светия Дух и мъдрост: тях ще поставим на тази служба; а ние постоянно ще пребъдваме в молитва и служение на словото» (Деян. 6, 2-4).
Апостолите, както бихме казали сега, делегираха пълномощия на други хора. Впоследствие епископите, които се считат за приемници на апостолите, макар че това не е съвсем така (виж предишни публикации) все пак не избегнаха това изкушение и съсредоточиха в своите ръце както богослужебните и учителните задължения, така и финансовите и административните. Оправдано ли беше това или не, сега няма да разглеждаме, просто ще отбележим: в древната Църква това не беше така.
Така се появиха първите дякони, което в превод от гръцки означава «слуга» (διάκονος): «И угодно беше това предложение на цялото събрание; и избраха Стефан, мъж, изпълнен с вяра и Светия Дух, и Филип, и Прохор, и Никанор, и Тимон, и Пармен, и Николай Антиохиец, обърнат от езичниците; тях поставиха пред апостолите, и те, помолили се, възложиха на тях ръце» (Деян. 6, 5-6). Още веднъж ще отбележим момента, който вече беше отбелязан в предишни публикации: дяконите се избират от вярващите и се ръкополагат от апостолите. Сега всичко това е съсредоточено в ръцете на духовенството.
Избирането на длъжностни лица, отговорни за помощта на нуждаещите се не беше изобретение на християнството. В еврейските синагоги имаше аналогични длъжности, при това отделно събиращи милостиня и отделно раздаващи. В християнските общности задълженията на дяконите не се ограничаваха само с раздаването на милостиня. Дяконът в пряк смисъл на думата беше дясната ръка на епископа. Той помагаше в извършването на Евхаристията, случваше се, че той проповядваше Евангелието, както виждаме на примера на първомъченика Стефан, грижеше се за материалните и нематериалните нужди на членовете на общността. Например, дяконът трябваше да посещава болните и да докладва за тях на епископа, за да ги причасти със Светите Христови Тайни. В отделни случаи дяконът дори носеше им Тайните самостоятелно.
Епископи
Епископ, което в превод означава «надзирател&
