Глас без амвона: нужна ли на Църквата проповедта на миряните?

```html

От амвона традиционно звучи словото на пастира, но може ли мирянин да има право на богослужебна проповед? Някои изследователи категорично отхвърлят това, позовавайки се на 64-то правило на Трулския събор (края на VII в.) и по-късните тълкувания на този канон. Но има и други гледни точки.

Канони и история на проповедта на миряните

Първостепенен ориентир във всеки въпрос остава за нас Светото Писание. В книгата Деяния виждаме, че от първите дни на съществуването на Църквата Светият Дух дава различни харизматични дарове.

Наред с такива, като пророчество или говорене на езици, имаше и учителство. И то не се преподаваше само на апостолите: наставляването на общността със слово можеха да извършват и миряни.

По-късно, в 8 глава, се казва, че от началото на гонението, последвало след смъртта на първомъченика Стефан, «разсеяните преминаваха и благовествуваха словото» (Деян. 8:4). Това също указва, че проповедта на Евангелието първоначално не беше ограничена само до кръга на апостолите и техните най-близки ученици.

Библейската мисъл за правото на миряните на богослужебна проповед може да се види и в думите на апостол Петър за всеобщото «царствено свещенство» на християните. «Вие сте избран род, царствено свещенство, свят народ, хора, взети в удел, за да възвестявате съвършенствата на Призовалия ви от тъмнината в чудната Си светлина» (1Пет. 2:9).

Призванието да възвестяват Словото за Бога, както виждаме, не е ограничено до ръкоположението.

Миряните, бидейки част от «царственото свещенство», не са лишени от духовното право да проповядват. Така беше и в първите векове на ранната Църква.

Не е тайна, че съществува тясна връзка между християнското богослужение и синагогалното. Самите апостоли първоначално посещаваха Йерусалимския храм, и много форми и принципи на извършване на общественото служение на ранната Църква бяха заимствани именно от юдейските събрания.

В тези събрания всеки възрастен мъж имаше възможност да чете Писанието и да обяснява неговия смисъл на слушателите. Сам Христос по време на земния си живот така постъпваше. Евангелист Лука разказва за един от тези случаи, станал в Назаретската синагога (Лк. 4:16–21).

В «Апостолските постановления» тази особеност на християнските литургии е отразена в следната заповед: «Учител, дори и от народа, ако е изкусен в Божието слово и чист по поведение, нека учи; защото «всички ще бъдат научени от Бога»» (кн.VIII, 32).

У известния църковен историк Евсевий срещаме историята на протеста на еп. Димитрий Александрийски срещу това, че Ориген проповядвал в храма по молба на палестинските епископи - Александър Йерусалимски и Феоктист Кесарийски. В отговорното писмо те обяснявали своето покана така: «Ти още добавяш в писмото си, че никога не е било чуто, нито сега е обичай, да проповядват лаики (миряни) в присъствието на епископи: не разбираме как можеш да говориш така явно неистина? Светите епископи, щом намерят хора, способни да донесат полза на братята, ги канят да проповядват на народа…» (Евсевий. Църковна история, VI, 19.)

За съжаление, историята познава и проблеми, възникнали поради такава проповед: случвало се е, че хора, притежаващи талант на словото, но без солидна богословска основа, увличали слушателите в заблуждения.

Защитавайки Църквата от ереси и лъжеучения, съборите започнали да забраняват на миряните да проповядват от амвона.

Така се появило известното 64-то правило на Трулския събор: «Не следва мирянин да държи реч или да учи всенародно и по този начин да поема учителско достойнство, но (следва) да се подчинява на предадения от Господа чин, да отваря слуха си към приелите благодатта на учителското слово и от тях да се поучава на божественото».

Свещенослужителите, разбира се, също във всички векове можеха да допускат неточности, да се увличат в празнословие или лъжливи идеи, но при миряните, които нямат специално богословско образование, рискът от подобно беше още по-висок. Именно затова предпазливостта на Църквата в този въпрос изглеждаше напълно оправдана.

Принцип на полезността и съвременността

В същото време в Църквата винаги действа принципът на разумното прилагане на каноните. Както пише изтъкнатият учен от XIX век В. В. Болотов: «Канонично е това, което е полезно за Църквата». А затова, ако нещо носи реална полза, забраните могат да бъдат смекчени. През вековете виждаме примери, когато по благословение на архиерея образовани миряни произнасяли проповеди, помагайки да се запази вярата в сложни исторически периоди. Така, през XVI–XVII век в западните региони на Украйна, намиращи се под натиска на унията, именно храмовата проповед на миряните изиграла значителна роля в запазването на православието.

Поместният събор от 1917–1918 година призна правото на мирянина да проповядва на богослужение по благословение на управляващия архиерей или настоятеля. Въпреки това самият факт на разрешение не означава, че става въпрос за всеобщо право за всеки, който умее да говори красиво.

За проповедта в храма решаващо става не талантът на ритора, а опитът от вътрешната работа, молитвеният живот, участието в тайнствата, борбата със страстите.

Само тогава словото престава да бъде сухо преразказване от книги и се превръща в живо свидетелство, родено от собствения покайен път.

С такова слово на мирянина, както показва рядката, но все пак съществуваща и в наше време практика, може да се достигне до сърцата не защото е по-тежко от пастирското, а защото е