Екзорсисти, аколути, остарии: кои са били нисшите чинове в древната Църква?
От по-низшите църковни чинове на древността, за които ще говорим, днес познаваме само четците и иподяконите. Кои бяха останалите и какви функции изпълняваха те?
Днес църковният клир, т.е. лицата, изпълняващи определени действия в Църквата, е прието да се дели на свещенослужители и църковнослужители. Към първите се отнасят епископ, свещеник и дякон, а към вторите – иподякони, четци, певци и пономари. В древността също е имало разделение на клира на лица със свещен сан и по-нисши чинове.
Най-пълният списък на по-нисшите степени на църковните длъжности се привежда в писмото на римския папа Корнелий до антиохийския епископ Фабий, написано около 251 г.
В това писмо Корнелий отнася към по-нисшите чинове на църковния причт четците, иподяконите, аколуфите, екзорцистите и остарии.
Следва да се отбележи, че Корнелий изброява длъжности, съществували именно в римската Църква, в други Поместни Църкви може да е имало различия, но не и кардинални.
Екзорцисти
Екзорцистите, изгонващи дявола или, ако е по-точно, заклинатели, се появяват в Църквата от самото й възникване. Господ Иисус Христос, изпращайки апостолите на проповед, им казва: «…ходейки, проповядвайте, че се приближи Царството Небесно; болни изцелявайте, прокажени очиствайте, мъртви възкресявайте, бесове изгонвайте; даром получихте, даром давайте» (Мат. 10, 7-8).
Този дар първоначално е бил харизматичен и доста разпространен. Притежаването му не се е считало за нещо важно. Свети Юстин Философ (II в.) в «Разговор с Трифон юдеин» казва: «Ние, вярващите в разпнатия при Понтий Пилат Иисус Христос наш Господ, заклинаме всички демони и нечисти духове и ги държим в нашата власт». Малко по-късно, в началото на III в., известният Ориген пише: «Тези (демони – ред.) много от християните прогонват от обсебените не чрез някакви измислици, магическо или медицинско изкуство, а само с молитва и прости заклинания, и при това такива, които може да използва и най-простият човек, както обикновено простите хора правят това». Също така за екзорцистите има споменаване у свети Ириней Лионски (II в.).
За това, как и кога това харизматично служение се превръща в църковна длъжност, е трудно да се каже.
Но, изглежда, главното задължение на екзорцистите не е било изцелението на обсебени хора, а произнасянето на заклинателни молитви при тайнството Кръщение.
Днес тези молитви също се съдържат в чина на Кръщението и се произнасят от свещеник или епископ. Това обстоятелство обяснява защо днес в Църквата няма длъжност екзорцист. В Требника на светителя Петър Могила има чин за изгонване на бесове от обсебени от тях хора, но съвременната практика на «изчитане» има доста нееднозначна оценка. Много малко свещенослужители се заемат с това дело.
Аколуфи и остарии
За тези длъжности малко може да се каже, тъй като известните ни източници не указват пряко нито на техните задължения, нито на изискванията към кандидатите, нито на мястото им в църковната йерархия. Думата «аколуф» (гр. ἀκόλουθος) не указва на някакъв определен вид църковно служение, а означава «спътник» или «съпровождащ», т.е. човек, който помага или прислужва на определено лице, принадлежи на неговата свита. Малко по-разбираема е думата «остарий», която на латински (ostiarius) означава «портиер» или «вратар».
Най-вероятно, аколуфите са били помощници на някакво църковно длъжностно лице, а остариите – служители на самия храм.
В задълженията на последните влизало: да отварят и затварят храма, да следят за чистотата в него, да не пускат в храма лица, които не принадлежат към църковната общност, в определено време на Литургията да извеждат от храма тези, които са в чина на оглашените или каещите се. Днешният възглас: «Врати! Врати!» в древността е бил отправен именно към остариите и означавал заповед да се затворят вратите след оглашените, тъй като по-нататък вече започвала Литургията на верните.
В Православната Църква тези по-нисши църковни длъжности като такива изчезнали доста бързо, а в католицизма чинът на остариите просъществувал чак до 1972 г. и се считал за задължителна начална стъпка по пътя към свещенството.
Иподякони
Гръцката дума «иподякон» (ὑποδιάκονος) има сходно значение с думата «аколуф» и означава «помощник на дякона». Но за разлика от аколуфите, произходът на иподяконите не предизвиква особени съмнения. Иподяконите произлизат от дяконите и, най-вероятно, поради това, че в древната Църква дълго време се считало, че дяконите в един град не могат да бъдат повече от седем. Именно такова е тяхното количество, споменато в книгата Деяния на Апостолите. Правило 15 на Поместния Неокесарийски събор (315 г.) гласи: «дяконите, по правило, трябва да бъдат седем, дори и градът да е много голям, в това уверява книгата Деяния». Обаче растежът на броя на християнските общности изисквал и увеличаване на броя на дяконите. Така се появил институтът на иподяконите, т.е. помощници на дяконите, които трябвало да изпълняват функции, сходни с дяконските, но при това да не се считат за дякони.
Иподяконите заемали по-почетно положение от аколуфите, остариите и екзорцистите. Този чин се считал за последната стъпка преди посвещението в свещен сан.
