Как апостолическата Църква помагаше на бедните
От помощ на вдовици до откупуване на пленници – как е била устроена благотворителността (диакония) в първите християнски общини от апостолския период.
Днес социалното служение заема важно място в живота на Църквата. Повечето новини на православните ресурси са посветени на помощта на бедните, бежанците, болните, подкрепата на въоръжените сили, организацията на благотворителни събирания и панаири. Всичко това е важно: милосърдието и грижата за ближния винаги са били и остават неотменна част от християнския живот.
Въпреки това, трябва да помним, че социалното служение – това не са само видими действия. То е по-дълбоко: в състраданието, молитвата, вътрешната жертвоготовност.
Ако остават само външните прояви, възниква усещане за «празнота». Постоянният поток от благотворителни новини понякога създава впечатление за изкуственост, а самата Църква рискува да бъде възприемана само като социална служба.
За да разберем истинската същност на милосърдието, трябва да се обърнем към опита на първите християнски общини. Още в апостолско време благотворителното служение (диакония) беше естествено продължение на живота в Христос, органично съчетавайки духовното и практическото служение.
Източници на християнското човеколюбие
Различни форми на благотворителност съществуваха и в елинистическия, и в нехристиянския свят. Но ранните отци на Църквата и наставленията на апостолите говореха за диаконията като за израз на човеколюбие – не просто като социална добродетел, а като свойство на любовта, изхождаща от Бога и проявяваща се в грижата за всеки човек.
Апостол Павел пише: «яви се благодатта и човеколюбието на нашия Спасител, Бога» в въплъщението на Словото (Тит. 3:4). Защото «така възлюби Бог света, че отдаде Своя Единороден Син, за да не погине всеки, който вярва в Него, но да има вечен живот» (Йоан 3:16).
Християнството разрушаваше границите, изтриваше расовите и социалните различия, провъзгласявайки: «Няма вече юдеин, ни езичник; няма роб, ни свободен; няма мъжки пол, ни женски: защото всички вие сте едно в Христос Иисус» (Гал. 3:28). Любовта на практика не се ограничаваше до някаква група.
Сам Христос в Евангелието от Матей казва: «гладен бях, и вие Ми дадохте да ям; жаден бях, и вие Ме напоихте; странник бях, и вие Ме приехте; гол бях, и вие Ме облякохте; болен бях, и вие Ме посетихте; в тъмница бях, и вие дойдохте при Мене… истинно ви казвам: понеже сте направили това на един от тези Мои най-малки братя, на Мене сте го направили» (Мат. 25:35-40). Тези думи станаха не просто духовно завещание, но и практическа насока за целия живот на общината.
«Климентините», паметник на раннохристиянската писменост от II век, дават живо определение на благотворителността: «Величието на благотворителността се състои в това, че тя предполага любов към всеки човек… Благотворителността обича всеки и му благотвори, защото всеки е човек, независимо от неговите лични вярвания... Човеколюбивият човек прави добро дори на своите врагове... Всеки е ближен на всекиго… Защото добрият и злият, приятелят и врагът – всички са хора. Затова този, който благотвори, трябва да бъде подражател на Бога, който прави добро на праведните и неправедните».
Любовта към ближния, изразена чрез помощ на нуждаещите се, посещение на болни и затворници, подкрепа на вдовици и сираци, беше сърцето на мисията на Църквата и ярко свидетелство за нейната уникалност. Езичниците се удивляваха на безкористността: «Виж, – казваха те, – как те (християните) се обичат един друг… и как всеки е готов да умре за другия» (Тертуллиан, «Апология»).
Основни форми на социалното служение
Милостиня и благотворителност. Милостинята беше централен елемент от живота на общината. От «Апостолските постановления» до съчиненията на св. Киприан Картагенски се подчертаваше, че раздаването на милостиня – не е просто акт на добра воля, но и религиозен дълг, притежаващ духовно значение. Средствата се събираха в обществени каси (aerarium, според свидетелството на Тертуллиан) за помощ един на друг в най-различни обстоятелства.
Грижа за вдовици и сираци. Вдовиците носеха почетния титул «олтар на Бога», и тяхната подкрепа се считаше за свещен дълг на общината. Римската община, например, в средата на III век се грижеше за 1500 вдовици и нуждаещи се. Такава практика укрепваше чувството за братство и демонстрираше на света уникалността на християнската грижа за най-уязвимите.
Помощ на болни и немощни. Дяконите и дяконисите посещаваха болни, доставяха продукти, подкрепяха духовно чрез молитва. По време на епидемии (чума в Александрия и Картаген), както пише Евсевий Кесарийски, «само християните… засвидетелстваха на дело своето съчувствие и човеколюбие; те целия ден се грижеха за умиращите и погребваха мъртвите… събирайки по целия град тълпи от бедни и гладни, раздаваха им хляб», често жертвайки собствения си живот, докато езичниците изоставяха своите болни.
Грижа за затворници. Християните посещаваха затворници, особено тези, които страдаха за вярата. Молеха се за тях, носеха храна и, според думите на Тертуллиан, «не се спираха пред подкуп на тюремните стражи, за да получат среща» с затворника. Те също се стремяха да освобождават братя, осъдени на работа в рудниците, изпращайки им утеха. Император Лициний със специален указ забрани това, което показва значимостта на подобни действия.
Грижа за роби и трудещи се. Християнството не отмени института на робството, но осигуряваше духовни и социални права на робите. Робите се приемаха в общински
