Различие евхаристической Церкви от клерикальной
Църквата — не е институт, който трябва да удовлетворява «метафизическите нужди на народа». Това е Евхаристийно събрание, където смъртният човешки живот се преобразява в нетленен живот.
Празникът на Светата Троица и Денят на Светия Дух отбелязваме като Рождество на Църквата, същността и смисълът на битието на която, за съжаление, е забравен дори от тези, които се явяват гаранти на вярата. Затова днес бих искал да напомня за изконното значение на това понятие.
Както е известно, думата «църква» произлиза от гръцкото «еклесия», което означава «събрание на избраните». Първите християни откликнаха на зова на Христос, отправен към тях, и се обединиха в Църквата. Трябва да се обърне внимание, че те не бяха обединени от религия, изградена на някакви нови принципи, нито от идеология, нито от доктрина. Първите християнски общности – това е народ, събрал се около Евхаристията. Народ, с който Бог сключи Нов завет, запечатан с жертвена Кръв на Божия Агнец. Да бъдеш част от този народ и член на тялото на Църквата – означава да приемеш Новия Завет, участвайки в преломяването на хляба и благословението на чашата, тоест в Евхаристийната трапеза.
Църквата – това не е йерархична административна структура, която се намира в сгради и офиси, това преди всичко е явление на Божието Царство на земята в Нейните тайнства.
Църквата — това не е ново учение, а дар на възможността за обновление на живота, който получаваме в Плътта и Кръвта Христови, в истинското единство на тварното и нетварното.
Петдесетница не е събитие в миналото. Това е непрекъснат процес на обновление, който, веднъж започнал, никога няма да приключи. Обновлението на живота – това не е морално усъвършенстване на човека, не е юридическа рехабилитация, това е животворящото слизане на Светия Дух върху нашата човешка природа.
За съжаление, хората често отъждествяват Църквата с клира, т.е. с духовенството, отделяйки тези, които извършват тайнствата, от останалите вярващи. Защо се случи така?
Да си спомним историята. Апостолите, основавайки първите общности, избираха от обърнатите един, най-опитния, и чрез полагане на ръце му предаваха дара на старшинството. Неговата задача беше да оглавява Евхаристийното събрание, т.е. да председателства на Трапезата, да извършва кръщение и да ръководи духовния живот на общността. Тези председатели се наричаха епископи (наблюдатели) или презвитери (старейшини). Тези два термина първоначално се използваха като синоними. По-късно за главата на общността се утвърди наименованието епископ, а около него възниква съвет от презвитери. Това е свързано с факта, че общността бързо нарастваше и на един епископ вече му беше трудно да извършва своето служение. Затова той чрез полагане на ръце делегираше на презвитерите правото да извършват от негово име Евхаристията в приходите, които влизаха в състава на тази общност.
Животът на древната Църква се изграждаше по семеен тип. Председателят на общността беше за християните баща, а членовете на общността един на друг братя и сестри.
С отминаването на поколението на апостолите беше взето решение новият епископ да бъде ръкоположен от не по-малко от трима други епископи. Хиротонията се извършваше по време на литургия. И тогава възникна въпросът кой трябва да бъде председател на такова Евхаристийно събрание? Решиха, че това трябва да бъде епископът на най-големия град в областта, който се наричаше митрополия («град-майка»). Оттук и допълнителният титул на епископа на митрополията – митрополит.
На митрополита се възлагаха вече някои особени функции. Освен председателството на местния събор, той се явява арбитър при разрешаването на спорове и конфликти между епископи и презвитери. Самият митрополит заедно с местните епископи се явяваха нещо като аналог на съвременния Свещен синод. Институтът на митрополиите получи развитие след края на гоненията и признаването на християнството за официална религия на Римската империя. Към края на V век епископите на четирите най-големи административни и културни центрове на империята (Рим, Константинопол, Александрия и Антиохия) получиха титлите Патриарси и «първенство на честта» пред останалите митрополити. Освен това, митрополитът на Йерусалим също се наричаше Патриарх поради особената историческа мисия на този град. Така се формира пентархията («петвластие») на Патриарсите, която служеше като основа на църковния живот в продължение на хиляда години.
Но различието в «честта» и административните функции не засегна същността на епископското служение. Независимо от политическото значение на епископията и титлите, епископът остава преди всичко глава и «председател» на Евхаристийното събрание.
Всеки събор, поместен или вселенски, признаваше равноправни гласове и мнения на всички негови участници, без да прави никакво различие в това отношение между патриарси, митрополити и обикновени епископи. Патриархът на Рим или Константинопол и епископът на най-малката област се ползваха с равно право на глас, а техните гледни точки имаха еднаква тежест.
Но времената се променяха. Православието стана официална религия на империята и това внесе промени в основните принципи на съществуването на Църквата. Православието започна да възприема масовата религиозност и да се приспособява към новите условия на живот. Вместо титлите на епископите и презвитерите започват да се прилагат нови свещенически наименования «архиереи» и «иереи», изгражда се сложна административна йерархична структура, въвеждат се длъжности и титли, които не са свързани с евхаристийния произход на църковните служения.
Самото богослужение започва да копира блясъка на византийския имперски церемониал, започвайки от облеклото и завършвайки с величествеността на самото чинопоследование. Клириците започват да подражават на императорските чиновници във формата на официалните обръщения. Установяват се тържествени величания в съответствие с ранга на църковното звание: «Ваше високопреосвещенство», «светейшество», «б
