Ако епископът е атеист
С ръкоположението в епископи монахът се съгласява на такъв начин на живот, който прави личното му спасение много по-сложно в сравнение с това, което е било преди това.
Днес ще продължим започнатия по-рано разговор за Църквата. В предишния разговор говорих за това, че всички християни са царствено свещенство. Но това, разбира се, не отрича наличието в Църквата на свещена йерархия. Фактът на поставяне на епископи-презвитери в новозаветните писания е очевиден. И цялата по-нататъшна история на Църквата свидетелства за това, че практиката на поставяне-ръкополагане имала важно значение. Грешна ще бъде гледната точка, утвърждаваща, че първоначалното християнство се намирало в състояние на благодатен анархизъм. Църквата без предстоятели би се превърнала в безредна маса. Сега нашият разговор ще бъде за църковната йерархия и за тайнството на свещенството.
Ако сме внимателни към новозаветните текстове, ще видим без труд, че избирането за служение в Църквата, като правило, не беше дело на избор на хората. Четем в книгата Деяния: «Дух Свети каза: отделете Ми Варнава и Савла за делото, за което ги призовах». И само след това апостолите, «след като извършиха пост и молитва, положиха върху тях ръце» (Деян. 13:2-3). А ако апостолите нямаха ясно разбиране, какъв избор трябва да направят, те хвърляха жребий. Така беше, когато вместо предателя Юда избираха между Йосиф и Матия. Апостолите не гласуваха и не изучаваха личните качества на кандидатите. Те хвърлиха жребий с молитва: «Ти, Господи, Сърцеведец на всички, покажи от тези двама един, когото Ти избра да приеме жребия на това служение» (Деян. 1:24-25). Този, когото избираше Дух Свети, апостолите ръкополагаха. Хиротонията беше видимо свидетелство за такова избиране. Църковният народ, признавайки този избор, възгласяше: «Аксиос!» (достоен).
И така, виждаме, че кандидатът за ръкополагане последователно преминаваше през три етапа:
- Отделяне за служение от Дух Свети.
- Самото ръкополагане, в което Дух Свети изпращаше на избраниците Си благодатни дарове за това служение.
- Признаване от Църквата на факта на ръкополагането.
Всички три етапа в Древната Църква имаха най-важно значение.
Какво имаме днес? От трите пункта ни остана само един - самото ръкополагане.
Избирането на църковна длъжност е усвоено от събора на епископите или властта на един епископ. А църковният народ отдавна е отстранен от реално участие в избора на кандидат за ръкополагане.
Означава ли това, че съвременната църковна йерархия не е угодна на Бога? Разбира се, че не. Дух Свети както действаше, така и продължава да действа в Църквата. Той със Своя промисъл избира човек за служение, поставя на тази или онази степен на църковната йерархия. Господ Сам води избраниците Си към приемане на свещения сан. Вярно е, че Той действа не толкова явно, както беше в харизматичния период на църковната история, но, въпреки това, Неговият промисъл остава неизменен.
Можем ли от това да направим извод, че всички служители, над които се извършва хиротония, са избраници Божии, че именно Дух Свети ги е призовал за служение в Църквата? За съжаление, не. Историята на Църквата познава огромно количество ръкополагания, явно неугодни на Бога. И не само тях. Колегиални решения на епископи, дори в състав, равен на Вселенски събор, след известно време се признаваха от съборния разум на Църквата за неугодни на Бога, а самите тези събрания получаваха название разбойнически. А колко знаем решения на синоди, църковни съдилища и дори събори, които осъждаха светци и праведници!
Разбира се, ще бъде неправилно да се отъждествява решението на епископата с волята на Дух Свети, дори в случая, когато към резолюцията самонадеяно се добавя приписка: «Изволися Духу Светому и нам».
Що се отнася до ръкополагането, то знаем маса примери на симония, когато ръкополагаха срещу подкуп. Или как да се отнасяме към така наречените «комсомолски набори» в семинариите, когато компартията, за да разруши Църквата отвътре, изпращаше там да учат комсомолци? При това, като правило, принудително, като наказание. После някой от тях в процеса на учене и служение наистина идваше към вярата, а някой се пропиваше и деградираше.
Но, всъщност, и в самата църковна среда имаше немалко случаи, ако може така да се изразим, «безбожни» ръкополагания.
Ето един от примерите. През 2000 година Алексий Тарасов, учащ се в Санкт-Петербургската духовна академия, беше ръкоположен в свещен сан. Този човек, по отзивите на тези, които го познаваха добре, беше подъл. Но именно затова беше много обичан от свещенноначалието на академията, тъй като редовно доносничеше за своите съученици. Когато Алексий по време на литургия беше воден към олтара за ръкополагане, целият храм дружно крещеше «Анаксиос!» (тоест «недостоен»). По всички канони на църковното право архиереят нямаше право да го ръкополага. Но вместо това служащият епископ излезе към учащите се и каза, че не възнамерява да се уподобява на Понтий Пилат и да слуша виковете на тълпата. Тоест Алексий, когото той възнамеряваше да ръкополага, владиката уподоби на Иисус Христос, а семинаристите - на тълпата, изискваща Неговото разпятие. След това прозвището Анаксиос се закрепи за Алексий завинаги. Показателно е и това, че такъв публичен позор и отношението към него на съучениците му не смутиха Алексий ни най-малко. Не е изненадващо, че след известно време той стана Игнатий, епископ
