Манихейство на политическата религия
Политическата религия – това винаги е манихейство. Има «те» – враговете, и има «ние» – силите на «доброто» и «светлината». Има и борба за някаква «вселенска истина».
```html
Манихейство – това е светогледен дуализъм, който предполага наличието на две равнозначни и равносилни начала, а именно Добро и Зло. Той отдавна съществува в историята на човечеството в различни форми и философски концепции. Първоначално тази концепция е била религиозна, но постепенно започва да придобива черти на световен светогледен модел. Тя се заражда в учението на Мани – това е синкретична религиозна доктрина, възникнала през III век на територията на съвременен Ирак. С времето тя започва да вбира в себе си нови религиозни и културни контексти, превръщайки се в световна ерес.
Манихейство – понятие сложно и многогранно. Тази доктрина лесно адаптира под себе си всяка религия и претендира за монопол върху световната мъдрост, за притежание на абсолютната истина в последната инстанция.
Съвременното манихейство все повече се политизира, тъй като тази концепция много удобно оправдава милитаризма и ксенофобията.
Кой ще се противопостави на борбата с «световното зло» и кой няма да се съгласи, че то трябва да бъде унищожено и победено от «воините на светлината»? Политическата религия много добре се вписва в тази концепция. Тя прави борбата сакрална, мистично значима. В сравнение с нея животът на човека не струва нищо, той може лесно да бъде отдаден, ставайки «мъченик» на войната за «светлина» и «добро».
Политическата религия – това винаги е манихейство. Има «те» – врагове, и има «ние» – сили на «доброто» и «светлината». И има борба за някаква «вселенска истина». Политическата религия учи да умираш за това, че някой може да печели добре от тази идея или да защитава своите финансови интереси. Хората за съвременните идеолози на манихейството – са само материал, с помощта на който могат да постигат своите цели. Но за да може този материал послушно да воюва и умира за техните пари и интереси, трябва да му се внуши, че всъщност той воюва за това, което така или иначе предизвиква асоциации с доброто и светлината.
Ставайки такъв «борец» за «силите на доброто», човек може да достигне до екстаз.
Във филма «Д’Артанян и тримата мускетари» фанатик, опиянен от Миледи, й крещеше: «Име, сестра, име!». На хората, които свято вярват в идеите на манихейството, им трябва само да се назове «име», да се определи обектът на тяхната омраза. След това те могат да режат, изнасилват, проявяват чудовищна жестокост и садизъм, но при това да се считат за «воини на светлината и доброто». Те изобщо няма да се смущават от това, че главното оръжие на такава «свещена война» е злото в чист вид.
Затова политическата религия – това не е толкова за вярата, колкото за идеологията. Религията като такава не може да стане непосредствена основа на политическото действие. Спецификата на политическата религия е в това, че вярата в Бога не е нейният задължителен атрибут. Към политическата религия може да се отнесе комунизмът, фашизмът и подобни «изми». Политическата религия наделя със сакрално значение държавата-нация и нейните символи. В рамките на тези идеологии се изработват собствени квазирелигиозни ритуали на поклонение. Връзката, която идеологията се опитва да проведе с религията, е изкуствена и илюзорна поради съвършената разлика в екзистенциалните смисли на тези светогледи.
Идеологията принадлежи на този свят и се намира в хоризонталната плоскост на неговото битие. Вярата изгражда своята аксиология във вертикалната плоскост и призовава личността зад хоризонтите на историческия свят.
Въпреки несъвместимостта на смислите, политиката доста успешно експлоатира религиозната енергия на човека, използвайки нейния потенциал в своите користни цели. Но за да правят това успешно и ефективно, политиците трябва да създадат специфичен новоговор, с помощта на който те ще могат своята геополитическа и икономическа борба да наричат сражение за «Божията истина», за честта и достойнството на човека, за неговите права, ценности и подобни.
Политическата религия обосновава своите действия с помощта на сакралното, апелирайки при това към явленията на отвъдния свят. Самата политическа борба се митологизира и става отражение в земната плоскост на борбата между отвъдните сили на доброто и злото, арена на противопоставяне на «своите» – добри и светли, и «чуждите» – тъмни и зли. Борбата за власт, пари и влияние от земната прагматична плоскост се пренася в плоскостта на нравствената и етическата.
Събитията на нашия свят се разглеждат като част (или отражение) на събитията от религиозен, сакрален, вселенски характер.
Целта, която си поставят религиозно-политическите движения, – това е Цел с главна буква, главната задача на цялото човечество, осъществяването на която е санкционирано от отвъдните сили.
Те правят нещо не защото го искат сами, но главно защото това го иска Бог или друга свръхестествена сила.
Известният американски изследовател на политическите религии Марк Юргенсмейер пише за религиозните войни следното: «Такъв вид религиозни действия не са просто политически феномени, които се оправдават с помощта на религията; истински вярващите ги възприемат като грани на по-фундаментално противопоставяне. Конфликтите на реалния свят се свързват с
