„Спорим за църковната политика, но мълчим пред кощунството“
Редакцията на СПЖ получи от един от епископите на УПЦ текст, който той помоли да бъде публикуван при условия на анонимност. Публикуваме го без редактиране и промени.
```html
Ще кажа веднага, че не съм активен в интернет, не реагирам на медийни изблици и смятам, че задачата на архиерея е молитвата и помощта на хората в тяхната главна задача – спасението.
Пример за това за мен е Блаженнейший Онуфрий. Него постоянно упрекват за мълчание, липса на политически изявления и опити за установяване на контакт с властите. И той мълчи не защото няма какво да каже. Знам, че Блаженнейший смята, че всички настоящи събития са ни изпратени от Господа за нашето вразумление и поправление. А щом е така, трябва да се стараем да не се изгубим в шума на изявленията, а да се съсредоточим върху вътрешното дело. Затова трябва да търпим и да се стараем да извлечем духовна полза от настоящите събития. Такова виждане споделят много в УПЦ, но далеч не всички.
Има доста представители на нашето духовенство, които редовно пишат в социалните мрежи, правят изявления по този или онзи повод, записват видеоклипове и т.н. Те по свой начин са прави, тъй като носят полза, ориентирайки вярващите в морето от най-противоречива информация, където е много лесно да се потъне.
И така, едни се молят и търпят, извличайки от всичко случващо се, на първо място, духовни плодове. Други ревностно защитават своята Църква, надявайки се да повлияят на обстоятелствата. Както казва апостол Павел: „И както, по дадената ни благодат, имаме различни дарби, то, имаш ли пророчество, пророкувай по мярката на вярата; имаш ли служение, пребивавай в служението; учител ли, - в учението; увещател ли, увещавай; раздавател ли, раздавай в простота; началник ли, началствувай с усърдие; благотворител ли, благотвори с радушие“ (Рим. 12, 6-8).
Тоест, всеки работи, принасяйки полза с този дар, който е получил от Господа.
Към тези, които служат на Бога и Църквата с дар на молитва, търпение и мълчание, не може да има никакви претенции. А към тези, които се подвизават в областта на публичните изказвания, увещания, тълкувания и т.н., към тях имам няколко забележки. И, тъй като всички сме свързани помежду си с едно Тяло – Църквата, не можем да не усещаме, когато започва да ни боли един от органите. „Затова, страда ли един член, страдат с него всички членове“ (1Кор. 12, 26), както е написано в посланието на апостол Павел.
И така, забележка първа
По някаква причина именно в средата на активните и публични защитници на нашата Църква, все по-явно става разделението на определени партии. И макар това разделение да е условно, то става все по-забележимо. Има партия „поминающих“, има партия „автокефалистов“ и има тези, които могат да се считат за „центристи“. Забележително е, че в тази среда, която условно може да се нарече „молчальники“, такова разделение не се наблюдава. Може би защото те мълчат и ние просто не знаем за това. Но съм склонен да мисля, че това е благодарение на по-взвешено разбиране на случващото се.
Ето например: съвсем наскоро, след лишаването на Зеленский от гражданство на Блаженнейший, архиереите на УПЦ публикуваха писмо в негова защита. И, за съжаление, това писмо, подписано от почти целия епископат, стана повод за раздори. Видяхме изказвания от различни „лагери“. Някой счете формулировките за твърде комплиментарни към властта, други владици сметнаха иначе. Но тази интензивност на изказванията и изявленията, с която задочно дискутираше помежду си духовенството, едва ли струваше обсъжданата тема.
Преди това имаше писмо с осъждане на действията на РПЦ по уволнението на Донецкия митрополит Иларион. Някой го подписа, някой – не. В един лагер заявяваха, че това писмо изобщо не трябваше да се пише, в другия пък сметнаха, че мълчанието в този случай не е допустимо. И отново всички са наелектризирани, всички спорят и доказват своята правота. Струваше ли тази тема такъв дълбок църковен резонанс? Можете да отговорите сами, гледайки на това от позицията на вече годишна давност.
Когато слушам публичните изявления на нашата йерархия и духовенство, у мен се създава впечатление, че в УПЦ вече сме решили всички проблеми с проповедта на Евангелието, опита на молитвата, неделните училища, устройството на общинския живот в приходите, образованието на духовенството и т.н. Остава ни само да усъвършенстваме формулировките в обръщенията към властите, да изградим с тях приятелски отношения, да определим статуса си и тогава ще станем истинска Църква Христова.
Да, последната фраза е ирония. Но искам да кажа, че „спикерите“ на УПЦ, тези, които редовно се изказват с обръщения, обръщат много внимание на външни, „политически“ въпроси. Те много живо реагират на тези или онези събития, обръщения, думи на представители на властта, ПЦУ, РПЦ и т.н., на това, което бих нарекъл „църковна политика“. И сякаш без тази политика също не може, но когато се говори само за нея, това е много опасна тенденция.
Забележка втора
Тя произтича от първата. Ако признаем, че всички тези публични спорове по различни теми от живота на Църквата са много полезни за нея, защо в това обсъждане не влизат същностни въпроси, които засягат духовната ценност на нашата Църква и на целия ни народ като цяло?
Наскоро в Киево-Печерската лавра се случи това, за което подозирахме в дълбочината на душата си, но не го смятахме за реално. Мощите на светците, на които нашите предци се покланяха в продължение на векове, за втори път в историята на Лаврата се оказаха обезчестени. Да, някой днес заявява, че това не е така, че служителите на Министерството на културата „просто изнесли“ мощите на светците, уж „за преобличане“. Някои дори уверяват, че музейните работници са едва ли не герои, а техните манипулации не се различават от действията на монасите от Лаврата, които векове наред с молитва преобличали Преподобните.
Но, с ръка на сърцето, разбираме, че всички подобни уверения, меко казано, неубедителни. Че всичко, което се случва около мощите, е обикновено кощунство. Още повече, това разбираме (и обсъждаме в тесен кръг на своите единомишленици) не само ние – това разбират и нашите свещ
