Отпуснатост – това е за нашата душа
Четенето за изцелението на разслабения ни отвежда в дълбините на собствената ни душа. Историята за това как Христос изцели парализирания човек ни кара да се замислим за парализата на собствената си душа.
Ние сме обременени със страх, болка и отчаяние. Оплаквайки се от живота, ние роптаем срещу Бога. Вярата в ценностите на този свят ни измами в младостта и продължава да ни мами в старостта. Светът ни изтощава с безсмислена суета, безредно мислене и ни привлича към мръсни удоволствия. Но най-голямата степен на разслабеност се проявява в нашата молитва.
Ние сме като човек, който носи вода с решето; като циркаджия, балансиращ на въже.
Такъв ум е обсебен от вкопчване във всякаква информация за каквото и да било. За него е по-важно да чете за Бога, отколкото да Го постига пряко. Всичко, което ни отвлича от спасението, – това е дяволът, уловил ни на куката на разсеяния живот. Всичко, към което сме се привързали, забравяйки за Бога, – това също е дяволска измама. Вместо цял живот да четем и проповядваме за това, какъв е Бог, по-добре е веднъж да Го познаем наистина. Нашата вялост и слабост ще ни карат само да търсим «утеха» в развлеченията.
Ако не обръщаме внимание на това и не се борим с такова състояние, по-нататък ще бъде по-зле. Ще започнат упреци, обиди, обвинения и недоволство към другите. За разслабения ще бъдат виновни всички и във всичко, само не той самият. Неприязънта и осъждането ще станат норма на живот, особено към тези, които предизвикват раздразнение. Завистта ще се крие под покривалото на мнимата несправедливост.
Разслабената душа не умее да служи на ближните. Тя не знае какво е жертвена любов, защото обича само себе си.
Егоизмът и осъждането на другите ще мотивират желанието щедро да разточва упреци и забележки. Ако на такъв човек се направи забележка, той ще се обиди и критиката към него няма да възприеме.
Трудно е да се излезе от това състояние. Как да се научим спокойно да приемаме всички хора и всички събития такива, каквито са, а не такива, каквито иска да ги види нашият егоизъм? Дяволът живее там, където властва егото, защото егото – това е проводникът на ума по безкрайните миражи на живота, където броди само вятърът на тъгата и безизходността. Ако разслабеният намери в себе си сили да преодолее страха пред своя вътрешен диктатор – егоизма, той ще придобие велика самоотверженост и решимост завинаги да се справи със своите пороци. Всички наши житейски митарства са вкоренени в гордостта, която не ни дава възможност пряко да видим Бога. Унынието и отчаянието – неразделни спътници на разслабената душа, а маловерието става нейният личен демон.
Но щом душата разбере, че благодатта – това е основата на спасението, тя ще започне да търси опора не в своя егоизъм, а в Христос.
Коренът на човешката слабост – в маловерието, и да го изкореним можем само с помощта на молитвата. Срещу слабата вяра можем да противопоставим само мъжество, а то вече ще ни води към дома на духовната свобода.
Разслабеният трябва да намрази своята слабост. Ако се научим да желаем спасение на всички, дори на своите люти врагове, да се радваме на успехите на тези, които не обичаме, да не губим присъствие на духа в изкушенията и да не униваме в паденията, тогава благодатта ще бъде извлечена от нас от всякакви житейски ситуации. За начало трябва да се приучим да имаме към всички хора равномерно отношение и да поставим молитвата на първо място.
Мечтите – това е коварен демон, поробил разслабената душа. Разсеяността – това е ловък фокусник, отравящ я със своите помисли. Съблазнителните мисли – това са вълци в овчи кожи. Всичко това са имената на нашите врагове, които се преструват на приятели. Единственият наш Приятел и Спасител – Христос. А тези врагове ни карат да живеем в миналото или да се страхуваме от бъдещето, докато спасението трябва да се търси тук и сега. Защото Господ гледа с любов към теб именно в този момент и в никакъв друг. Гледа с желание да ти подари Своята вечност, но ти си твърде зает, за да го забележиш.
