Очите, гледащи през тъмнината

Ние молим Бога, да стане не така, както е, а така, както искаме. Ако Той не отговаря на нашите молби, правим всичко възможно, за да бъде по нашата, а не по Неговата воля.
```html
«Освободени от греха, вие станахте роби на праведността… Защото когато бяхте роби на греха… какъв плод имахте тогава? Такива дела, от които сега се срамувате, защото краят им е смърт… Но сега… плодът ви е святост, а краят – вечен живот. Защото възмездието за греха е смърт, а дарът Божий е вечен живот» (Рим. 6:18-23).
Тези думи звучат в този неделен ден по време на литургията. Всички ние добре сме усвоили с ума си Евангелското учение, че животът ни е даден, за да изберем между бездната на вечния мрак и бездната на вечната радост. А Бог урежда живота ни така, че да ни принуди да се събудим от греховния сън. Това се случва, когато подвижникът достига състояние на безстрастие, постоянно практикувайки в своя духовен живот безмълвие и безмислие. Трудно ли е това? И да, и не едновременно. За да достигнем безстрастие, от нас се изисква само едно – доверие в Бога или иначе казано смирение. Каквото и да се случва в живота, трябва да помним – у Бога грешки няма, и да се успокоим. Изглежда, че може ли да бъде по-просто? Но колко е трудно все пак!
Всеки ден, четейки «Отче наш», казваме: «Да бъде волята Твоя». Но щом Божията воля не съвпада с нашата, веднага започваме да униваме, а понякога и да се отчайваме. Трудно е да запазим сърцето си в покой, когато съдбата ни не се развива така, както бихме искали.
Молим Бога да стане не така, както е, а така, както искаме. Ако Той не отговаря на нашите молби, правим всичко възможно, за да стане по нашата, а не по Неговата воля.
Но Бог започва да се грижи за нашите нужди само когато всички наши грижи са за спасението на душата. Щом кажеш: «Господи, да бъде волята Твоя!», тогава става леко-леко, и тази вяра напълно укрепва и прави товара ни лек. Но когато започнеш да повтаряш: «Аз», «На мен», «Мое», страшна тежест ляга на душата ти и дневната светлина помръква в очите ти. Дом, семейство, работа – три стълба на земното царство. «Аз», «на мен», «мое» – три стълба на греховния ум. Отец, Син и Свети Дух – три опори на Небесното Царство.
Тялото не е наше, мислите не са наши, земята, по която стъпваме, също не е наша. Дори моето собствено «аз» всъщност не е мое. Всичко това не сме избирали, то дойде при нас само и точно така ще си отиде. Какво ще остане? Нашият вечен дух, създаден по образ и подобие Божие. Той живее някъде в скритата дълбина на духовното сърце, в тази вътрешна тишина, където няма нито мисли, нито скърби, нито преживявания. Този Дух е свободен от самото ни раждане. Но дяволът, живеещ в ума, ни увлича в суета, за да забравим за Бога завинаги. Умът живее в миналото или бъдещето. Но докато чакаме всичко да свърши, свършва самият ни живот. Утре никога няма да настъпи. Има само вечно сега. Времето живее само в нашата глава, няма къде другаде да живее. Нашият ум усеща смъртта, а Духът безсмъртието.
Степента на отдалеченост на човека от Бога може да се измери със степента на неговата раздразнителност. Колкото по-малко търпение имаме, толкова по-слаб е духът ни, толкова по-далеч сме от спасението. Обикновеният човек мисли, че животът е даден, за да придобиваме всичко в него. Но всъщност той ни е даден, за да загубим всичко в него.
Животът завършва със загуба на здравето, а после и на тялото, с което цял живот сме се носили като глупак с хаванче. Но последната болест води душата до окончателно смирение и разбиране, че всичко в живота ни е било суета и томление на духа.
Но докато сме живи и здрави, да върнем на Бога това, което сме считали за наше, е много горчиво и болезнено. Само този, който го прави доброволно, разчитайки изцяло на Божията воля и отказвайки се не само от външното, но и от самия си егоизъм, без усилие влиза в Божието Царство.
Страшни не са самите обстоятелства на живота ни, а това, как ги рисува нашето въображение. Духът на човека не се страхува от нищо. Всички наши страхове живеят в главата. А умът, като правило, ни мами. Неговите мисли са завеса, която ни закрива от Бога. Ако Бог е навсякъде, къде е мястото на страха? Вътре в себе си няма да намерим нищо, което да е отвън. Но и отвън няма да намерим нищо от това, което е вътре. Нашето тяло един ден ще стане боклук, който ще искаме да заровим някъде по-бързо. А безсмъртният Дух няма да изчезне, оставайки такъв, какъвто е. Вътрешното е свързано с безкрайността, а външното – това е като сън. Божията благодат ни обгръща от всички страни, само нашият ум не може нито да я види, нито да я представи.
Робството може да бъде не само на греха. Човек може да бъде роб и на праведността. Може да строи храмове, да организира работа на детски православни лагери, да работи върху постановката на Рождественски утринници и Пасхални концерти. Може година след година да имитира християнството, но така и да не стане истински християнин. Потъвайки в добри външни дела, може да забрави за най-важното и така и да не стигне до лична среща с Христос. За да станеш приятел на Бога, трябва да оставиш своя егоизъм, защото това е главната разрушителна сила, която се събира в плътен възел на страстите. Неговата енергия започва да управлява всички действия на своята жертва, отнемайки силите, докато не я убие окончателно. Именно затова егоизмът е толкова опасен за човека.
Всичко необходимо за нас Бог Сам ще направи в своето време. Ние трябва само непрестанно да Го търсим в сърцето си. Към Него не водят нито утринници, нито концерти, нито духовни велопробези и т.н. Само навътре, по стъпалата, след туптенето на сърцето, миг след миг – там, където вече няма шум от света, води пътят към





