Ходене по водите на житейското море
Четенето на евангелския откъс за това как апостол Петър вървеше по водата към Христос, а след това започна да потъва, връща нашата мисъл към символичния образ на житейското море.
За да не потънем в това море, трябва да имаме сърце, обърнато към Христос. «ГорЕ имаме сърца», – чуваме всеки път преди началото на Евхаристийния канон. Умът, подобно на жената на Лот, ни тегли към дъното, плашейки ни с призраци на опасности и страхове от скърби. Да не потънем може само живот без ропот и приемане на Божията воля като своя собствена. Загиват в това странстване тези, които са силно привързани към нещата и делата на този свят. Преодоляват силата на земното привличане тези, чийто дух непоколебимо пребивава в Бога.
Баластът, който тегли към дъното
Привързаностите – това е много тежък товар, с който по водата не може да се ходи. Умът, препълнен с новини, боклук от ненужна информация, страхове и преживявания, – най-тежкият баласт за такова пътуване. Размишляването за духовното е интересно, богословските беседи развличат нашето его, но не носят никаква полза за душата. Много по-добре е да се учим да живеем в Бога мълчаливо, тихо и молитвено.
Подводните пещери, които привличат удавниците, на входа имат надпис «удоволствие», а на изхода – «разочарование». Младостта с глава се гмурка в тази тресавица, старостта е свързана по ръце и крака с грижи, и само в средната възраст, след като е опитала достатъчно разочарования, все още може да изплува на брега на истината.
Вярата – това не е знание, а съдържание.
Нейното наличие или отсъствие се проверява в скръбни обстоятелства. Знанията – вода, нарисувана на платно, а вярата – жив извор, от който винаги може да се напиеш.
Нашият главен враг – егоизмът
Христос ни заповяда да се обичаме един друг, но не ни даде инструкции как да го правим. Затова всеки разбира любовта по своему. Но истинската любов не конфликтува със свободата. Ревността, желанието да притежаваш – това не е любов, а егоизъм. Той е и нашият главен враг.
Именно егоизмът успя да убеди нашия ум, че светостта – това не е за нас, че това е «не нашата мярка».
Самолюбието и самосъжалението ни изплашиха със скърби, с които уж ще се сблъскаме по пътя към Бога. Сластолюбието предлага «да построим кущи» на кратера на действащ вулкан, защото «добре ни е тук». Така, вместо да се спасяваме, човек се крие в картонен дом на илюзии с надеждата, че «някак ще мине». Въпреки че в дълбочината на душата си той точно знае: няма да мине. Вратата за бягство е скрита вътре в нашето сърце. Там ни чака Христос.
Спасението е възможно само сега
Повечето хора искат да живеят по-добре. Много рядко ще срещнеш някой, който иска да се спаси. А спасението не може да се извърши вчера или утре. То е възможно само сега.
Само сега можем да помним за Бога и да побеждаваме света със силата на Христос.
Само сега можем да получим свобода от помислите, да потопим ума в сърцето, да творим Иисусовата молитва, да простим и отпуснем всички обиди. Бог е с нас само сега и в никакво друго време. Но дяволът, хвърляйки върху нас юзда на паметта и въображението, ни тегли ту в миналото, ту в бъдещето, не позволявайки ни да живеем в настоящето.
Как да постигнем покой? Да приемем със сърцето и да разберем с ума, че при Бога всичко е изчислено до най-малките детайли и Той никога не греши. Тогава ще можем да ходим по вълните на житейското море, разбирайки, че го правим не със силата на нашите способности, а с Божията благодат, която спасява всички, които Й се доверяват.
