За сляпата вяра или за начините на манипулация в храма
Как да разпознаем манипулации в църковната среда и да запазим духовната свобода, която е дарил на човека Бог.
Днес, в Неделя за слепия, нашият разговор ще бъде не съвсем обичаен. Той е за това как често духовенството манипулира своите прихожани. Разбира се, обикновено това се прави не от злонамереност, а неосъзнато. Но, въпреки това, това се случва.
Работата е там, че манипулацията изобщо се среща в нашия живот много по-често, отколкото ни се струва. Децата манипулират възрастните, предизвиквайки у тях чувство на съжаление. Родителите, остарели, често по същия начин започват да манипулират децата си: «Аз те родих, отгледах, не спах нощем… и т.н.». Намираме се под манипулация от страна на медиите, политиците, търговците и дори домашните любимци. Същото се случва и в храма. Но тук вече не трябва да си позволяваме това, защото Бог е дарил на човека свобода, която никой няма право да отнема.
Ще започна с разпространените начини на манипулация. Най-очевидният от тях е диктатурата на авторитета.
Аз, епископ или свещеник, – и това е единственото основание, което трябва да направи моите думи значими, а указанията – задължителни за изпълнение. По-просто казано, аз съм началник, а вие трябва да ме слушате. В светските институции е точно така, това се нарича подчинение на по-младите на по-старшите. Но Църквата, по принцип, е призвана да има съвсем различна система на управление. Христос дойде не за да командва и да дава заповеди. Той дойде, за да служи на хората и, като Човек, ни даде пример за такова служение. Спасителят измиваше краката на Своите ученици, казваше, че който иска да бъде голям, трябва да бъде малък. Христос никога и никого не принуждаваше, въпреки че Той точно имаше право на това.
Най-голямата подмяна тук е, че «подчинението» наричат «послушание». Но послушанието е дете на любовта и уважението. А подчинението е дете на страха и лицемерието. Слушат този, на когото се доверяват. Подчиняват се на този, когото се страхуват. Ако свещенослужителят няма авторитет сред своите прихожани, често той се опитва да компенсира това, позовавайки се на своето право на власт.
По-лесно е да се апелира към властта, отколкото да се спечели любов и уважение. Именно затова в монашеската традиция игуменът на манастира се избира от братството, а не се назначава от свещеноначалието, както започна да се практикува по-късно.
Разбира се, основната причина за тази манипулация е изкушението от властта, желанието да се командва и фалшивото убеждение, че имаш право на това само заради заеманото йерархично положение в Църквата. Но това не е само фалшиво убеждение, а и глупаво. Ще слушат и ще се страхуват от такъв човек точно до момента, в който той заема своята длъжност. След това, обикновено, тези хора остават забравени, самотни и ненужни на никого.
Следва манипулацията с чувството на вина.
По същество, това е продължение на диктатурата на авторитета. Не слушаш – значи си виновен, защото в теб живее гордост и няма смирение. А на гордите, както знаем, Бог противостои, а на смирените дава благодат. Внушаването на чувство на вина прави човека уязвим и покорен. Виновният винаги ще бъде послушен. Най-разпространената тема на нашите проповеди е обличението в греховете. Т.е., по същество, налагането на чувство на вина. Какво трябва да чувства човек след такива обличения? Той излиза от храма раздавен, а често и унил. Това е една от най-разпространените манипулации.
Естествено възниква въпросът: «А как да бъде? Нали свещеникът е длъжен да облича пороците, да посочва недостатъците, да насочва към пътя на спасението. Нали и Христос посочваше греховете, обличаше, учеше как трябва да се живее». Всичко това е вярно. Но, на първо място, нека не забравяме, че Христос беше, за разлика от нас, безгрешен и имаше право на това. А ние (имам предвид духовенството) сме също толкова грешни, колкото и нашите прихожани. Затова, ако и обличаме, по-добре да започнем с фразата: «Аз говоря на първо място за себе си». Не трябва в това отношение да се отделяме от своята паство. А на второ място, и това е основното, обличението трябва да предизвиква чувство на покаяние, а не унижение на човека. Ако обличението в греховете води само до комплекс за малоценност, то това няма да донесе нищо, освен вреда.
За съжаление, много от житията на светиите, особено тези, които са написани в средновековния период, предизвикват подобни чувства. Четейки тези съчинения, у човека се създава впечатление, че светиите са хора, които изобщо не приличат на нас. Те, като някакви извънземни, са били безчувствени към мъките и изтезанията, безупречни в духовния живот и изобщо представляват недостижим еталон на чистота и нравственост. А себе си виждаме съвсем различни.
И разбирането на тази гигантска пропаст между житийните свети и нас води до това, че човек дори не се опитва да им подражава. Кой може, когато му свалят кожата, да проповядва на мъчителите за Христос? Правиха ми лапароскопска операция за отстраняване на жлъчния мехур, и само след ден успях да ходя бавно по стената. Докоснеш се до ютията и извикаш от болка, а мъчениците, когато ги пекли на решетката, спокойно казвали, че вече е време да ги обърнат на другата страна, защото тази вече е изпечена. Какво трябва да чувства човек, който чете подобни разкази? За съжаление, и в житията на съвременните светии книжните редактори премахват онези моменти, които свидетелстват за прояви на слабост, страхливост, малодушие, които са изпитвали подвижниците на вярата. А това са много важни свидетелства, че тези хора са били също като нас. Но те са се стараели, и Бог им е помагал да преодоляват слабостите.
Манипулацията със страх произтича от манипулацията с чувството на вина.
Вообще страхът е най-мощният мотиватор. И, съответно, най-разпространеният начин на манипулация. Срещаме го от най-ранна възраст. «Ако не ядеш супа – няма да пораснеш и момичетата няма да те обичат», – така ми казваше мама. «Ако учиш зле – ще отидеш да въртиш опашките на воловете»,
