Да се биеш или не: ето е въпросът
Послесловие към Възнесение.
Спасителят се възнесе на небето, но остави на земята нас с вас, като свое собствено присъствие във времето и пространството. Всеки от нас, като член на Църквата, е призван да следва волята на Христос и да бъде инструмент на Неговия промисъл в света. Следователно, към нас се отнася всичко онова, което Христос говореше на своите ученици. Светът трябва да ни мрази, да ни гони и да ни разпъва. Ако това не се случва, то това трябва да бъде повод за безпокойство – а наистина ли сме Христови?
В този контекст можем да разглеждаме и онези събития, които днес преживяваме в нашия църковен живот. Много неща ни възмущават, ние изискваме справедливост и спазване на нормите на закона. Това, разбира се, е правилно. Но тогава нека се възмущаваме и от Евангелието. Защото каква справедливост има в това, че Христос беше разпънат? Каква справедливост има в това, че невинен страда вместо тези, които са виновни? Или по-добре нека си зададем въпроса – ние с Христос ли сме, или със света?
Какво да правим? А какво направи Христос? Когато в Лазаровата събота Той се отправяше към Йерусалим, достатъчно беше един боен вик — зилотите, които държаха ножове под дрехите си, само чакаха този сигнал, за да пометат всичко по пътя си.
По-късно Господ имаше възможност да призове на помощ ангелско войнство, след което нямаше да останат нито римляни, нито юдеи – изобщо никой.
Но по някаква причина Спасителят нито ангели не повика, нито боен вик не хвърли. Той предпочете мъчителна позорна смърт, въпреки че имаше и сила, и възможност да постигне лесна победа над враговете. Спасителят реши да следва волята на своя Небесен Отец и да пие несправедливата чаша на скърбите заради нас и нашето спасение.
А какво остава за нас, тези, които наистина по делата си приемат? Да се възмущаваме, да вдигаме въстание, да изискваме справедливост и спазване на нормите на правото? Мисля, че не трябва да се хвърляме в крайности. Разбира се, ако има възможност, трябва да се направи нещо: и консолидация, събраност около общата беда на общността на храма, и апелация към нормите на закона също трябва да има място. Но на първо място за добрия пастир трябва да бъдат хората, енориашите, а не църковното имущество. Техните души и здраве са по-важни от стените и сградите.
Трудно ми е да разбера революционната логика на онова духовенство, което е готово да хвърля своите енориаши под палки, кастети и сълзотворен газ, използвайки лозунга за защита на светинята, примамвайки ги с изповеднически венци. Но може би аз не разбирам нещо, простете ме за това. Струва ми се, че трябва да вземем пример от онези светци, които живяха най-близо до нас по време. Вижте как се държаха днес канонизираните глински старци през юли 1961 година, когато комунистите затвориха манастира. Мисля, че и те имаха възможност да вдигнат въстание и да устроят шумно дело, за което да пише западната преса. Но те предпочетоха да се оттеглят на молитва в уединени глухи места и станаха преподобни. «Когато ви гонят в един град, бягайте в друг», – казва Спасителят. Той не позволява на Своите горещи и ревностни ученици Яков и Йоан да свалят огън от небето върху главите на самаряните, казвайки им: «Не знаете от какъв дух сте». Може би и ние не знаем от какъв дух сме? Може би сме забравили как Христос учеше да се държим по отношение на враговете?
Нашата задача не е да се борим със злото, действащо в този свят. Борба «със злото» води младото теле, което се бори с дъба. Нашата задача е – да излезем с ума си от света, лежащ в злото. За да можем после, при раздялата с тялото, свободно да се отделим от него. Ние не се борим със злото, ние го игнорираме.
Да мислим, че, воювайки със злото с методите, с които и злото се бори с нас, ще можем да победим – е глупаво и наивно. Борейки се по този начин, човек рано или късно сам задължително ще стане зъл.
Победата над злото може да се постигне само по един начин – да не му се даде възможност да проникне в нас и да се вкорени. Не трябва да спасяваме света, трябва да се спасим от света. А това са съвсем различни неща. С фараона не се борят, от него бягат. С фараона Бог сам ще се разправи, а на нас е казано «ти следвай Мене».
Земният живот – това е синайската пустиня, в която много ще сложат костите си. А до Обетованата земя ще достигнат само тези, които са разбрали от какъв дух са и са могли да различат гласа на добрия, мъдър пастир от гласа на неопитния пастир. В света ни е заповядано от Спасителя да имаме скръб, защото чрез много скърби трябва да влезем в Божието Царство. Един съвременен подвижник каза такива думи «За нас справедливостта – е да търпим несправедливост, както го правеше Христос, ако, разбира се, искаме да се спасим».
В което да ни помогне Бог.
