Ангелу Украинската Църква напиши…
Каквито и да са гоненията от настоящите украински власти, каквито и да са клеветите от «добрите» хора, ние трябва да помним, че Всемогъщият Бог вижда всичко това и знае за всичко това.
```html
Не може да осъзнаем всички дълбини на това, което е написано в Апокалипсиса. Но можем да се опитаме да разберем това, което ни е достъпно. Защото тези думи са отправени и към нас, включително.
Втората и третата глава на книгата Откровение са посветени на писмата до седемте Църкви, които Синът Човечески заповядва да бъдат написани. За тях ще става дума по-нататък, затова настоятелно препоръчваме да ги прочетете.
Почти във всички времена светите отци и тълкувателите на Откровението на Йоан Богослов, които се осмелявали да напишат нещо за тази книга (повечето не се осмелявали изобщо), започвали своите разсъждения с предупреждение. Те подчертавали, че тази книга е толкова тайнствена и загадъчна, съдържа толкова много смисли и нива на разбиране, че е почти невъзможно да се тълкува Апокалипсиса.
Можем само да разсъждаваме за съдържанието на тази книга, без да претендираме за изключителност и правилност на нейното разбиране. И вече е невъзможно да се каже ясно и еднозначно: ето такива думи са написани за такива времена или такива събития. През последните две хиляди години се случиха много неща, които, изглежда, попадат под описанията на Апокалипсиса, но всеки път хората грешаха в своите прогнози.
Въпреки това Апокалипсисът, както и всички книги на Свещеното Писание, са отправени към хората от всички времена и народи. Писмата, които Господ заповяда на Йоан да изпрати до седемте Малоазийски Църкви, са адресирани не само до тях, но и до всички християни. Всеки може да види в тях думи, отправени лично към него. Няма да гадаем, на коя от седемте Малоазийски Църкви най-много прилича днешната Украинска Църква. По-добре да видим какво полезно можем да извлечем за себе си от всяко послание. Ще се опитаме да открием нещо общо в посланията на седемте Църкви. И това със сигурност ще се отнася до нас.
Първият пласт на разбиране на посланията на седемте Църкви се състои в това, че апостол Йоан е заповядано да напише писма до предстоятелите на седемте християнски общини в Мала Азия, които той основал и за които имал особена грижа. Тези общини се намирали в различни външни обстоятелства и в различно духовно състояние. Някои от тях заслужават похвали, други – порицания. Доста разпространено е мнението, че тук не става дума за конкретни общини, а за периоди от църковната история.
Трябва да се обърне внимание на общата особеност на всички послания: всяко от тях започва с това, че Синът Човечески, държащ «в десницата Си седем звезди» (Откр. 1, 16), изброява Своите Божествени качества:
· «На Ангела на Ефеската църква напиши: така казва Държащият седем звезди в десницата Си, Ходещият сред седемте златни светилника…» (Откр. 2, 1);
· «И на Ангела на Пергамската църква напиши: така казва Имащият остър меч от двете страни…» (Откр. 2, 12);
· «И на Ангела на Фиатирската църква напиши: така казва Синът Божий, у Когото очите са като пламък огнен, и нозете подобни на халколиван…» (Откр. 2, 18) и така нататък.
Да, това се чете много величествено, духът се захваща от мащабността на случващото се, от всемогъществото на Този, Който заповядва да се пишат посланията на седемте Църкви. Но има ли зад това нещо повече? Защо всеки път Господ говори с различни думи за Своето всемогъщество? Защо Той постоянно подчертава, че именно Той е най-висшата Сила във вселената?
Малоазийските общини, както и всички християни от всички времена и народи, живееха земен живот, пълен със скърби и лишения. Обръщайки се към някои от тях, Господ така и казва: «Зная твоите дела, и скръбта, и нищетата» (Откр. 2, 9). За християните в Пергам изобщо е казано, че те живеят «там, където е престолът на сатаната» (Откр. 2, 13). Виждайки около себе си вражда, скърби, лукавство и всичко останало, у християните понякога възниква ропот към Бога: защо Той не защитава вярващите в Него, ако е всемогъщ? Защо не избавя Своите верни от скърби и дори смърт? Виждайки около себе си тържеството на злото и несправедливостта, лесно е да започнем да вярваме (възможно, някъде на подсъзнанието) в това, че злото е по-силно от доброто.
За съжаление, много християни от най-различни социални слоеве, материални и длъжностни положения доказват със своите дела, че не вярват в това, че злото може да бъде победено с добро. Само с друго зло. Принудително, «правилно», «справедливо», но зло. Не с добро.
Ако в дълбочината на душата си смятаме, че «с добро слово и пистолет може да се постигне повече, отколкото само с добро слово» – ние сме от тази категория. Апостол Павел каза: «Не бъди победен от злото, но побеждавай злото с добро» (Рим. 12, 21). Но много малко хора се осмеляват да последват този съвет.
И ето, с постоянното повторение в различни формулировки на това, че Бог е всемогъщ, Свещеното Писание ни утвърждава в това, че «Този, Който е в вас, е по-голям от този, който е в света» (1 Ин. 4, 4). Дори ако около нас е тържеството на злото, дори ако до нас е «престолът на сатаната», дори ако християните, по-видимо, търпят поражение, все пак Синът Човечески, в Когото вярваме, е по-могъщ и по-силен от злото.
Следващото послание на Писанието – това е, че Бог на християните не само е по-голям, по-силен, по-могъщ от всички, но Той при това знае за всички обстоятел
