Защо човек трябва да вярва в Бога?
Отговаря преподавателят на Киевската духовна академия и семинария архимандрит Маркел (Павук)
Бог е всеблаг, всезнаещ, вседоволен и вездесъщ, затова не толкова на Него е нужна нашата вяра, колкото на нас самите е необходимо да вярваме и да Му се доверяваме, за да се приобщим към Неговата святост и любов. Но, така или иначе, това е взаимен процес. Ние обичаме Бога, а Той обича нас. Когато губим вяра и любов към Бога, тогава нашето сърце, както казва блаженият Августин в своята «Изповед», се лута и не може да се успокои, а ние страдаме от грехове и страсти. Само когато възстановим връзката с Него чрез молитва и участие в Тайнствата на Покаянието и Причастието, не само се успокояваме, но и придобиваме такъв мир в душата, който се предава и на всички около нас. За това говори преподобният Серафим Саровски: «Стяжи дух мирен, и тогава хиляди около теб ще се спасят».
От степента на нашата вяра и придобиването на мир в душата зависи и нашата посмъртна участ. Злите, страстни хора, ако не се покаят, едва ли могат да разчитат на блаженство в Царството Небесно. Там ще им бъде, меко казано, некомфортно. Това добре изобразява в своето произведение «Разтрогване на брака» Клайв Луис. Обитателите на ада, когато им беше организирана «екскурзия» в рая, не можаха да останат там дълго, защото не намериха никого, който да им е сроден по дух. Както разсъждава преподобният Исаак Сирин, Бог затова е благ, че е сътворил геената огнена. Тоест в геената хората, които вече в този живот създават за себе си и другите ад, ще намерят това, към което те постоянно волно или неволно са се стремили.
Впрочем, и в този живот невярващите хора, въпреки всички развлечения и комфорт, който се опитват да си устроят, често пребивават в мъчение и страх. Защото не искат да реализират това, към което е призван всеки човек – да стане подобен на Бога в любовта, милосърдието, кротостта, смирението, целомъдрието и много други добродетели.
Спомням си как в началото на 1990-те години нашият академичен хор беше приет в Париж. Местните жители ни възприемаха като ангели, защото вярвахме и прославяхме с песнопенията си Бога. А те, както можеше да се разбере от техните разговори и начин на живот (ние не живеехме в хотел, а в техните домове), за тази вяра, най-вероятно, бяха забравили. Затова, въпреки доста комфортния си живот, те душевно страдаха и жадуваха от нас утеха.
