Как да се справим с чувството на разочарование и охлаждане към църковния живот?
Размишление на клирика на Одеската епархия на УПЦ протойерей Вадим Гладки за това как да се справяме с обидите в църковната среда, запазвайки вярата и без да напускаме Църквата
В Църквата човек най-често идва особено уязвим по най-различни причини. Именно затова всяка груба дума, невнимание или недоброжелателност вътре в църковната ограда се преживяват много по-остро, отколкото в света. За съжаление, културата на общуване с човек, който за първи път идва в храма, не е изградена навсякъде. Историите за грубост, раздразнение или просто глупост, които са отблъснали човек, винаги са тъжни за слушане, и преди всичко искаме да се извиним на всеки, който се е сблъскал с това. Но е много важно - да не се затваряме в тази болка и да не напускаме Църквата. Защото в нея има несравнимо повече от човешките слабости: Сам Господ, заради Когото и прекрачваме църковния праг.
Трябва да помним: хората остават хора, а Бог е Бог. Всички ние понякога сме уморени, невъздържани; всеки поне веднъж е наранил ближния си с дума или постъпка. Струва си да се поставим на мястото на другия и да си напомним: «С мен може да се случи същото, и, може би, някой също е страдал от мен». Устъпчивост, покаяние и прошка от сърце - това е ключът.
Ако е възникнал конфликт със свещеник, не се страхувайте да се обърнете към него и открито да поговорите. Често се оказва, че разногласията се преодоляват много по-лесно, отколкото сме очаквали.
Не трябва да забравяме, че духовното охлаждане е свързано не само с това, че самите ние можем да преживяваме обида, но и с това, защо тя възниква. Привикването към светинята, загубата на Божия страх, загубата на чувството за живото присъствие на Бога - именно това прави хората в храма невнимателни и нараняващи един друг. Но ако самите ние се стараем да пазим паметта за Божието присъствие, то и срещаме ближния с любов, и самите ние по-малко се съблазняваме от чуждите слабости.
Разбира се, всеки иска църковният живот да бъде винаги само радостен и без усложнения. Но именно изпитанията ни правят опитни. У много вярващи през годините на пътя е имало всякакво: от строгост в дреболии и пълно охлаждане - до срещи със свети пастири и, уви, тежки съблазни. От усещането, че всичко е ясно, до съзнанието, че всъщност нищо не знам. Всичко това е трудно, но именно тези «вълни» ни учат на смирение, дълбочина, истинска вяра и способност след апостол Павел да повтаряме: «За мен животът е Христос» (Флп. 1:21).
