Задължителна ли е изповедта преди всяко Причастие?
Каноните и учението на светите отци по този въпрос обяснява клирикът на Одеската епархия протойерей Вадим Гладкий
Мисля, че основната причина за проблема е неразбирането на същността на тайнството Покаяние. За много миряни и свещеници то е станало едно от условията или, така да се каже, «пропуск» към Причастие. В църковните канони няма изискване за задължително преминаване на изповед преди Евхаристията. Светите Отци също не говорят за това. Въпреки това, често може да се срещнат думи за предварително «очистване на съвестта», «изповед с решимост да не се поддава на греха» и т.н.
Работата е там, че смесваме различни понятия в едно. Тайнството Покаяние - това е Тайнство на възсъединение с Църквата на тези, които са отпаднали от Нея вследствие на извършване на смъртни грехове, поради което дори го наричат «второ кръщение». То трябва да се отличава от изповедта на ежедневните грехове (което не изисква участие на свещеник). И още повече от древната монашеска практика на откровение на помислите пред старец.
Апостол Павел казва: «Нека изпитва себе си човек, и така нека яде от този хляб и пие от тази чаша» (1Кор.11:27). Т.е. самият причастник трябва да изпита себе си, а не свещеникът или някой друг. Свт. Йоан Златоуст, коментирайки тези думи, казва, че Апостолът «повелява да изпитва не един друг, а сам себе си, устройвайки съдилище без гласност и изобличение без свидетели».
Св. Анастасий Антиохийски: «Ако ние изпадаме, както всички хора, в някакви простими прегрешения, бидейки изкушавани или от езика, или от слуха, или от очите, или от тщеславие, или от печал, или от гняв, или от нещо подобно, то, укорявайки себе си и изповядвайки се на Бога (тук отново не става дума за свещеник), нека се причастяваме… Ако обаче извършваме някакви тежки, лукави, плътски и нечисти грехове и имаме злопаметност към ближния, то докато не се покаем достойно (тук вече става дума за Тайнството), към Божествените Тайни не трябва да се докосваме изобщо».
Оказва се, че в едни грехове можем да се ограничим с мислена изповед пред Бога, докато тежките грехове изискват Тайнството на възсъединение с Църквата, извършвано чрез свещеник. Ето защо в много Поместни Църкви изповедта се случва само след извършване на смъртен грях, отделящ човека от Тялото на Църквата.
Убеден съм, че истинската изповед не може да бъде ежелитургийна. Покаянието - не е просто списък на грешки, а дълбока промяна на ума и сърцето, която изисква време, осмисляне, промяна на мисленето. Такъв процес по своята природа не може да се случва често, иначе той се превръща във формалност или в разговори за семейни и лични проблеми, както и води до фалшиви убеждения, че човек не може сам да поиска прошка от Бога за своите грехове.
В крайна сметка вместо молитвено участие в самата Литургия - се образуват опашки за «пропуск». Въпреки че в самия чин на Литургията има съответни молитви с молба за прошка на греховете и причастие не за осъждане.
Разбира се, има хора, които за първи път влизат в храма, има такива, които не считат смъртните грехове за такива, но когато в енорията е изградена здрава евхаристийна живот, свещеникът познава своите енориаши и може да ги благослови за Причастие без формални изповеди. А за тези, които той не познава, ще се появи време за предварителен разговор и обстоятелствено покаяние при необходимост.
