Как да проявяваме християнско милосърдие по време на война?
Отговаря преподавателят на Киевската духовна академия и семинария архимандрит Маркел (Павук)
На пръв поглед изглежда, че милосърдието и войната са несъвместими неща. Ако не убиеш, ще те убият. Как в такава ситуация да бъдеш милосърден?! Там, където има война, неизбежно се разпространяват гняв, омраза, отмъстителност. Изглежда, че за милосърдие може да се говори само по отношение на медицинския персонал към ранените и болните. Моят дядо, който беше ранен по време на Втората световна война, винаги с благодарност си спомняше за медицинската сестра Шура, която, правилно оценявайки неговата рана, го посъветва да не се съгласява на ампутация на крака. Така той успя да се върне от войната на два крака и с медал за храброст. Не случайно в старите времена медицинските сестри, които се грижеха за ранените, се наричаха сестри на милосърдието.
Но все пак милосърдието не е изключено и сред военнослужещите, които се сражават на бойното поле. Учител на милосърдието сред войниците е свети пророк Йоан Предтеча, който призоваваше всички към покаяние. Когато войниците дойдоха при него с въпрос какво да правят, той им отговори: «Никого не обиждайте, не клеветете и се задоволявайте с вашата заплата» (Лк. 3:14). Някои от екзегетите (тълкувателите на Свещеното Писание) смятат, че тези думи се отнасят само за онези войници, които, освен бойните действия, изпълнявали полицейски функции сред мирните граждани и можели да злоупотребяват с тези свои задължения, както се случва и сега. Но, като се има предвид миролюбивият дух на Евангелието, не мисля, че това се отнася само за полицаите.
Работата е там, че войната е винаги голяма трагедия. По същество това е връщане в дивите езически времена. Както може да се разбере от житията на светците от първите три века на християнството, войниците-християни (например, св. вмч. Георги Победоносец или св. мч. Димитър Солунски) ставали мъченици не толкова защото не искали да принесат жертва на езическите богове, а повече защото проявявали на бойното поле човечност и милосърдие. Именно това предизвиквало ярост към тях от страна на тяхното началство. Да, от невярващите войници не може да се изисква милосърдие: това никак не се вписва в техните задължения, изградени на строг разчет и строга дисциплина. Но войник-християнин, ако е такъв не само по име, просто е длъжен да проявява такова милосърдие.
Всяка война (справедлива или несправедлива) е винаги резултат от невероятно разпалване на страстите, особено страстта на гнева. За да избухне война, трябва не една година целенасочено да се сее недоверие между народите. Не случайно има такава древна поговорка: «Ако думата не убие, то пръчката няма да помогне». Следователно, за да спре войната, както учи светител Николай Сръбски, е нужно покаяние и борба със страстите. А това ражда не себелюбиво, а истинско милосърдие. Само то окончателно може да угаси пламъка на войната. Това, за разлика от разколниците, учи нашата Църква, и именно това във всички времена предизвиква ярост срещу Нея от страна на нецърковните и маловерните хора. Но християните по своята природа не могат да не бъдат милосърдни.
