Човекът – инструмент в оркестъра на вечността
Философът Жан Феньо реши, че на осмия ден от всеки месец си струва да се празнува Международният ден на безкрайността. Оттогава така и се прави, ако се вярва на някои календари.
Символът на безкрайността – обърната осмица. Ние живеем в седмия ден на творението. Но денят, който предстои и няма да има край, Църквата нарича осмия. Можем ли вече сега да докоснем тази тайна? Мъдреците казват, че да. Защото безкрайността прониква във всичко крайно, както и вечността присъства във времето.
Да видиш във временното вечното – това е същността на духовния опит.
С всяко свое действие, което има начало и край, ние сплитаме възел на нашата вечна радост или вечна скръб. Живеейки във времето, ние, без да го разбираме, рисуваме узорите на своята вечност.
Ум и сърце: два начина на познание
Временното и крайното живее в нашия мозък, а вечното и безкрайното – в нашето сърце. Докато човек живее с ума си, той е като слепец, който на пипане се движи по неизвестен път. Но щом усети връзката си с Бога в сърцето, той вече не вижда нищо, освен Него. Във всичко, което се случва, мъдрецът вижда не случайни обстоятелства, а две Божии ръце. Едната му дава добро и сладко, другата – горчиво и зло. Така Великият Грънчар работи над своето творение. Затова мъдрият човек не се противопоставя на промисъла, а се смирява, изцяло разчитайки на Този, Който знае какво трябва да се направи.
Цялата ни болка и всички падения са свързани с нашата воля, която се противопоставя на Божията воля.
Тъжният факт е, че дори днес се опитваме да разберем Бога и Неговите заповеди с ума, а не със сърцето.
От самото детство светската образователна система се обръщаше само към нашия ум: учихме, запомняхме, преразказвахме.
Но целият светоотечески опит казва, че благодатта се предава от сърце на сърце, над всички думи. Мъдростта не може да се научи, тя може само да се възприеме с духа. Проблемът на нашето духовно образование е, че се опитваме да проникнем в същността на Православието не през вратата, а през стената, вгрызвайки се в гранита на науката със зъбите на ума.
Нуждаем се от «сърдечен пост»
Скоро ще настъпи строг, макар и кратък, Успенски пост. Би било добре, ако в това време обръщаме внимание не само на химическия състав на храната, но и на духовното състояние на своето сърце. Жалко, че нямаме специален «сърдечен пост».
Нека се опитаме през тези две седмици да обърнем слуха и зрението си навътре, откъсвайки ги от външния свят. Да затворим всички външни «отвори» на сърцето си и да останем насаме със себе си.
Духовният опит казва, че няма друг път към вечността, освен чрез заточение на ума в сърцето. Само така можем да видим всичко такова, каквото е в действителност, а не такова, каквото ни се струва.
Притча за музиката на вечността
Една древна притча разказва как човек дълги години търсил Истината. Накрая стигнал до чудесен кладенец, който отговарял на всички въпроси. «Иди в най-близкото село, – долетяло от дълбините, – и на кръстопътя на две пътища ще намериш отговора». Но на кръстопътя странникът видял само търговци, продаващи разпръснати парчета дърво, метал и тел. Разочарован, той си тръгнал.
Минали години. Една нощ той чул прекрасна музика. Непознат свирел на ситар така, че всеки звук прониквал в най-дълбоките кътчета на душата. И сърцето почувствало: в тази музика е отговорът. Вглеждайки се в инструмента, търсачът видял, че той е направен от същите парчета дърво, метал и тел, които някога видял на пазара...
Нашата съдба се състои от разпръснати и, изглежда, случайни събития. Но когато ги съединим в цяло, получаваме път към безкрайността.
Нашият живот – това е мелодия, нотите на която са написани от гениален Композитор.
За всеки тя е своя. Но ще дойде време, когато всички тези мелодии ще се слеят в единен вселенски оркестър, където всеки ще има своя партия. А засега само се учим да звучим така, че да не развалим великата хармония на безкрайната музика на вечността.
