В Църквата няма миряни
Апостолската църква не познаваше разделение на клир и миряни.
В тези първи седмици след Петдесетница ние продължаваме да се обръщаме към разбирането на църковното устройство и действието на Божия промисъл в съзиданието на Тялото Христово на земята. За съжаление, дори самите християни често възприемат Църквата като институт, който е призван да осигури нашето индивидуално спасение на душата. Но такова опростено разбиране е едностранчиво. Църквата се състои от Божия народ, чиято главна задача е – служение на Бога или, иначе казано, богослужение. Това се отнася не само за свещенослужителите, но и за онези християни, които са получили, според мен, унизителното наименование миряни – т.е. хора светски, тези, които живеят живота на света.
Апостол Петър с такова определение на членовете на новообразуваната общност със сигурност не би се съгласил. «Вие – род избран, царствено свещенство, народ свят, хора, взети в удел» (1 Петър 2:9), – пише той на своите ученици. След като под влиянието на определени исторически процеси християните бяха разделени на клир и миряни, да се говори за царственото свещенство на последните стана неудобно. И това неудобство не ни напуска и до днес. Но специалистите в областта на литургиката и църковната история знаят, че именно на разбирането на свещеническото служение се е изграждал животът на първохристиянската общност.
Такова служение намираше своето изразяване в Евхаристийното събрание, сега го наричаме църковен приход.
Апостолската църква не познаваше деление на клир и миряни.
Това не означава, че там нямаше различие между народа и предстоятеля на евхаристийното събрание. Предстоятелят извършваше Литургията, принасяше Светите Дарове, заемаше първото място на евхаристийното събрание. На Тайната вечеря това беше Сам Господ Иисус Христос. След Възнесението на Спасителя Неговото място зае апостол Петър. В новообразуваните общности събранието се оглавяваше от апостолите, а след това от тези, на които общността делегираше правото на старшинство.
Свещенодействието на евхаристийното събрание се актуализира и проявява чрез един, но го извършва цялата общност. Такава е природата на всяко църковно свещенодействие. Православното богослужение се извършва не единолично от свещеника, а от цялата църковна пълнота, т.е. от целия църковен народ. Епископът или презвитерът – само изразител на тази пълнота. Затова народът се причастяваше в Древната Църква така, както сега се причастяват свещениците, отделно с Кръвта и Тялото Христово.
Съслужителите на литургията, оглавявана от епископа, беше целият народ, а не само презвитерите. Извършвайки светото приношение, предстоятелят не се отделяше от народа, а се включваше в него.
Той свещенодействаше заедно с народа, и народът свещенодействаше със своя предстоятел. Молитвите на литургията също са общи, защото това са молитви на Църквата, а Църквата – и е целият Божий народ, а не само свещенослужителите. Никакво «тайно» четене на молитви не можеше да става и дума. Защото това е в противоречие с цялата литургична практика. Четенето на молитви «про себе си» – късна традиция. Причините, поради които тя съществува и до днес, ми се струват абсурдни.
Евхаристийният канон свещеникът чете не в единствено, а в множествено число, т.е. от името на цялата общност. Но защо сега той го прави тайно, така че никой друг да не чува. Това, че днес църковният народ няма възможност пълноценно да участва в литургията, е грубо нарушение на църковната еклезиология.
Но това не освобождава миряните от необходимостта да извършват свещеническото служение, за което говори апостол Петър.
Трябва да разбираме много важна вещ – църковният народ идва в храма на литургия не просто за да се покае и причасти, а за да извърши заедно със свещеника или епископа евхаристията. Миряните – не са слушатели и наблюдатели, а пълноценни участници в извършването на това тайнство.
Втората разпространена грешка, свързана с първата, – това е мнението, че в Църквата има клир, надарен с благодат, а има миряни, които нямат църковна благодат (в този случай говоря не за благодатта на свещенството). Но християнинът не може да бъде безблагодатен, това противоречи на самата специфика на църковното устройство. Църквата – е Тялото Христово. Всеки християнин, образно казано, – клетка на този организъм. Ако вземем аналогия с човешкото тяло, то всичко, което то в себе си заключава, носи в себе си живот. В нашето тяло няма нищо мъртво. Всеки орган, всяка клетка изпълнява своите функции. Така и в Тялото Христово, в Неговата Църква всичко живее с благодатта на Светия Дух. Затова християните, всеки по своему, имат тази благодат. И тя ни е дадена за служение в Църквата. Става въпрос, разбира се, не за формално кръстени хора, а за реални членове на Божията Църква.
Църквата – това е благодатен организъм не защото тя някога в деня на Петдесетница е получила даровете на Духа и сега ги пази в някаква съкровищница. А защото в нея винаги живее и действа Светият Дух. Това поставя пред нас важен въпрос. А какво е моето лично призвание в Църквата? Каква е моята мисия? За какво Бог ме е призвал в Своя избран народ? Общият отговор на този въпрос – реализация на Божията воля на земята. Защото промисълът Божий в света действа на първо място чрез хората на Църквата, т.е. чрез нас с вас. Но има и частни служения, които произтичат от самата природа на Църквата. Всеки член на Църквата заема определено, само нему свойствено, положение и място. Също така е важно да се разбере, че нито един член на Църквата не може да бъде над друг, дори в случай, когато той изпълнява значимо положение в църковната йерархия.
За да не влезе нашата еклезиология в задънена улица, трябва да не забравяме основните основи на църковното устройство. Мнозина започнаха да разглеждат Църквата като някаква организация, която трябва по някаква причина да се подчинява на човешките закони. А дори и изобщо
