„Радост моя!“: на какво ни учи преподобният Серафим със своя живот?
Нашият личен ад е в главата, която ни мами. Уроците на Саровския светец за това как да победим ума си и да намерим радост в Христа.
Защо сърцето ми с такава любов и нежност откликва на спомена за преподобния Серафим Саровски? Работата, разбира се, не е в това, че съм чел нещо за него. Това чувство не идва от ума, а от сърцето. Всички ние сме тайнствено свързани в Бога един с друг. И колкото по-голямо е сърцето на светеца, толкова повече любов излъчва към тези, които могат да го почувстват.
Преподобният Серафим успя да въплъти това, за което само мечтаем: да станем свободни от света.
Той беше мек отвътре за Бога и твърд отвън за изкушенията. Единствената му радост беше Христос. И тази радост той споделяше с всички и продължава да споделя и сега. Затова всички чуваме неговия сладък глас: «Радост моя!» – и усещаме, че това е именно радостта, която търсят нашите изстрадали сърца.
Да загубиш своето «аз», за да придобиеш духа
Главният признак на вярващата душа – е нейната отрешеност от всичко земно. За личността на стареца Серафим ми говори повече не четенето на неговото житие, а вътрешното вслушване в неговото свято име. В това мълчаливо вслушване Божествената благодат ни възвестява тайната на духа, потопен в блаженството на Божието Царство. Може много да се чете и размишлява, но «мисленето» още никого не е спасило. Спасението ни е в отказа от егоизма с пълно доверие в Бога. Загубилият своето «аз» в Бога, намира в Него своя дух.
Старецът Серафим остави света и намери любовта, защото тя не живее в този свят. Той остави своя ум и намери истината. Остави думите и в мълчание намери Христос.
Нашият личен ад се намира в главата, която ни мами постоянно.
Завист, страх, гняв, похот – всичко това е лепкава лента, която ни прикрепя към света. Безстрастието обаче ни освобождава от него. А любовта, смирението и покаянието ни прилепват към горния свят.
Най-голямата планина – това сме ние самите
Какво чакаме, за да се спасим? Болести, войни, някакъв тласък от Бога? Не можем да се решим да се откажем от чувството за притежание на това, което не ни принадлежи, а на Него. Надяваме се, че ще поживеем още, и може би ще ни отмине. Ще прелети ракета, няма да ни хване болест, смъртта ще забрави нашия адрес…
Най-голямата планина, която трябва да преместим със силата на вярата, – това сме ние самите.
Най-трудно е да се откажем заради Христос от самите себе си.
Преподобният Серафим успя. А ние?
Какво ще намерим, ако се откажем от своето «аз»? Може би, че целият свят, цялата Вселена е изпълнена с Христос? Че светът не се държи на силата на гравитацията, а на любовта и радостта? Когато това видя преподобният Серафим, сърцето му се изпълни със състрадание към загиващото творение и той започна да се моли за целия свят. Не ни трябват доказателства за съществуването на Бога, нужна ни е благодат. Война, живот, здраве, тяло, мисли – всичко това идва и си отива. А нашият дух остава неизменен, както и Бог, по чийто образ е създаден.
Как да победим ума и да намерим покой
Да дадем на Бога всичко без остатък – означава да влезем в преддверието на рая. Бога не може да разбере никаква мисъл. Не трябва да Го търсим, защото няма място, където да Го няма. Болестите и скърбите – това е, което ни връща към самите себе си. Старецът Серафим позна Бога, защото успя да успокои ума си и да отвори сърцето си за Него. Тогава той видя, че Божиите престоли – това не са Херувимите и Серафимите, а смирените и кротки сърца.
Избавяйки се от всички тревоги, той успя да предаде всичките си тежести на Христос, и Той ги понесе. Отдавайки Му своя временен живот, батюшка Серафим получи безкраен живот. Какво ни пречи?
Може да се молим много и за различни неща. А може просто да кажем: «Да бъде волята Ти, Боже, нека бъде така, както искаш Ти, а не както искам аз». И с това да се успокоим. Всяко нещо – това е нашата мисъл за него. Обградили сме се с мисли-вещи и треперим, страхувайки се да ги загубим. Отпускайки мислите за вещите, отпускаме и самите вещи. Така се намира свободата.
Това, което сеем, това и ще пожънем. Затова и казваше преподобният Серафим: «Стяжи дух мирен, и хиляди около теб ще се спасят». Колкото повече вътрешен покой, толкова повече благодат влиза в сърцето.
В мълчанието на своя дух старецът виждаше Христос.
Той чуваше с духа си как звездите зоват към хората: «Върнете се при Небесния Отец», – но хората живеят, навели глава към земята, не разбирайки защо им е даден този кратък живот.
Страданията ни причинява привързаността към света, към тялото, към всичко, което считаме за свое. Но истината е, че нашият дух не принадлежи на света. Той принадлежи на свободния Бог и затова е свободен. Без да има и най-малката привързаност, старецът Серафим отдаде всичките си душевни сили на Бога и намери най-голямото блаженство. Това е морето на любовта, в което се потопи неговият дух.
Чувствайки тази любов, ние толкова искаме да се приобщим към нея. А самият старец лети към нас, подобно на светла чайка от безкрайния океан на Божествената Любов, зовейки ни след себе си в този чуден свет.
