От Първия Вселенски Събор до последната стъпка към спасението
Светите отци от Първия вселенски събор ни начертаха ограда между вярата и ереста, между Църквата и света, между тези, които "живеят като всички останали", и тези, които са спасени. Тази граница минава по мирогледната хоризонтала.
Но няма Символ на вярата, който да дава ясно определение на всяко стъпало, което човек трябва да премине по пътя към рая. Няма такъв диференциран подход към процеса на духовно израстване. Защото хората са различни и всеки има своя собствена стълба, водеща към горните обители. Дадени са ни общи принципи, следвайки които можем да се приобщим към вечността.
Спасението – това не е мироглед, а е опитна работа в собствената ни душа. Защото именно там се загнездват греховете, които са единствената причина Божията благодат да не може да влезе в душите ни.
Освен очевидните обикновени грехове, които можем да разпознаем в душата, в нейните по-дълбоки нива се плодят скрити движения, порочни мисли, нечисти чувства, желания и самите наченки на страстите.
Именно те са същността на нашата греховност – невидимата почва, върху която израства очевидният грях. Премахвайки това, което е на повърхността, ние не унищожаваме корена, който се крие вътре. Често просто не стигаме до корена. Или не умеем, или нямаме време, или не знаем как.
Днес дори сред дълбоко църковните хора има много малко аскети. Те са очевидно изключение. Като не искаме да поемем тежестта на доброволните подвизи, ние не оставяме на Божия Промисъл друг избор, освен да ни изпрати недоброволни скърби. Разбира се, те няма да ни дадат онова, което дава пълноценната аскеза, но въпреки това запазваме главното – надеждата за спасение, защото страданието на тялото обновява душата. Разбира се, това става при условие, че човек вярва, моли се, причастява се и живее според заповедите.
Важно е да се разбере, че аскезата не е самоизтезание и мазохизъм, а преди всичко освобождаване на човека от всичко излишно, с което е затрупал живота си, което му пречи да се приближи до Небето, под което той е скрил истинската цел и смисъл на съществуването си на Земята.
Аскезата – не е оттегляне от живота, а отхвърляне на изкривената форма на неговото осъществяване, завръщане към истинската му норма.
Духовният плод винаги узрява върху почвата на самоограничението. Опитът на Отците показва, че външните ограничения и стеснения са източник на допълнителна сила на духа, съживяваща молитвата. От това се ражда нуждата от уединение, нуждата да се откъснем от ненужните впечатления, дела, срещи, всичко, което изпълва живота със суета и много грижи.
Така деецът на "умствената молитва" губи всякакво благоволение към веществените стремежи поради "загубата на сърдечно съчувствие към тях и поради необичайно развитото съчувствие към духовния свят". Тогава ненужните интереси естествено отпадат и това, което преди е изглеждало трудно за изпълнение – например молитвеното правило – сега започва да носи радост и вдъхновение.
За хората от този свят практикуването на аскетизъм изглежда като уродство, психическа депривация, болест. Как става така: човек живее в подземие, в пещери? Защо се оттегля в пусти, непристъпни места? И защо не живее като всички останали?
За човек, който живее живот, изпълнен с "излизания", празненства, спорт, политика и развлекателни предавания, нормалният християнин е грозен пришълец. Дори извънцърковното общуване на енориашите и духовниците не можем да си представим другояче, освен по образа на хората от този свят. Тоест същото "излизане", същият празник, същите разговори, само че на православни теми (и то не винаги). Но послевкусът от всичко това – същата празнота.
Това се дължи на факта, че не познаваме друга форма, а дори не мога да кажа със сигурност дали тя изобщо съществува. Освен съвместната молитва и духовните разговори, аз не познавам никакви други форми, но и не бих твърдял, че няма такива.
Вслушайте се в класическото наставление на един опитен молитвеник към онези, които искат да се научат на истинска молитва, а не на обичайното ни "молитвословие". "Целият начин на живот трябва да бъде максимално опростен, така че да няма излишни поводи за безпокойство за външни неща... всички ненужни познанства трябва да бъдат преустановени... да се живее колкото се може по-усамотено, устните да бъдат обвързани със строго мълчание... въздържанието е необходимо във всичко... напускайте масата, когато не сте се нахранили и не сте пили достатъчно, тогава гладът и жаждата ще бъдат непрестанни; изобщо не употребявайте алкохолни напитки, приготвянето на храната да бъде просто... постелята на леглото – твърда... търпете всичко: глад, студ, болести, бедност, страдания, всяка скръб и всяка тежест".
Но какво получава човек от тези трудове? Няма думи на земята – както свидетелстват онези, които са го изпитали, – които могат да изразят сладостта на вкусването на благодатта.
Човек губи усещането за време и забравя за себе си – дори не знае дали е в тялото или извън него, обгърнат от неизразима радост и щастие. Дори да го изгорят жив, да го мъчат и изтезават, той би се съгласил и на това, стига да не изгуби тази радост от вкусването на Светия Дух.
Целта на аскетичния живот е да "получим нова и по-добра енергия", която да позволи на тялото да участва в благодатния живот заедно с духа. Според духовните закони няма друг начин за човешка самореализация освен пълното себеотдаване, тъй като "личността в най-чистата си форма е себеотрицание". Ето защо "откровението на Божествената личност ни беше разкрито в условията на пропадналия свят чрез кръстната смърт на Богочовека Исус Христос". Ето защо същото себеотрицание се изисква и от всеки, който иска да Го следва.
Не можем да изтръгнем от Евангелието "твърдите" думи на Христос: "Всеки от вас, който не се отрече от всичко, което има, не може да бъде Мой ученик". И все пак, жертвайки всичко, което имаме, за Христос, ние не се изпразваме и не губим, а печелим много повече. Това, което ни се предлага от друга Сила като дар, включително самото познание за другото ниво на съществуване, познанието за непознаваемото, и "незнанието, което е по-висше от знанието", и много други неща, за които нашият език няма точни думи. Вярно е също така, че "малцина намират пътя" и че " много са призваните, но малко са избраните".
Затова онези, които са спасени, са "малкото стадо".
