Църква и държава: уроци от историята за съвременността
От Петровските реформи до революцията от 1917 година: как държавната зависимост повлия на Руската Църква и какви изводи трябва да направи УПЦ от това.
Мнозина днес се чудят: как е възможно да се случи така, че вярващият православен народ, «народ-богоносец», както го наричаше Достоевски, изведнъж, след революцията от 1917 година, да се обърне срещу своята Църква? Как е възможно да се случи така, че народът, който отиваше на смърт «за вярата, царя и Отечеството», внезапно да унищожи вярата, да убие царя и да разруши самото Отечество?
Наистина, това, което се случи след 1917 година, не се вписва в рамките на човешката логика. Бяха затворени или изтрити от лицето на земята десетки хиляди храмове, хиляди манастири и скитове, разстреляни стотици хиляди вярващи, хиляди свещеници и стотици архиереи, милиони бяха живи погребани зад бодливата тел на ГУЛАГ. Как така се случи? А най-важното – защо?
За да се опитаме да отговорим на този въпрос (който има значение и за нашите дни) – нека се обърнем към историята.
Когато Църквата престава да бъде Тяло Христово
Още от епохата на Петър I религиозният живот на Руската Църква беше подложен на огромна и безпощадна критика. От една страна, Църквата беше критикувана за прекомерно внимание към външните форми на култа, а от друга – тя беше под огромно влияние на държавата. Човек, който познава църковните реалии на онова време и когото трудно може да се обвини в непатриотизъм, славянофилът Иван Аксаков пише: «По този начин Църквата, от гледна точка на своето управление, се представя сега у нас като някаква колосална канцелария, прилагаща, – с неизбежната, уви, канцеларска официална лъжа, – порядките на немския канцеларизъм към спасението на стадото Христово... По видимому, на Църквата е дадено само правилното благоустройство, – въвеждайки, накрая, необходимия ред...
Но се случи само една дреболия: душата изчезна; идеалът беше заменен, т.е. на мястото на идеала на Църквата се оказа държавният идеал и вътрешната истина беше заменена с формалната, външна истина; беше подменено друго мерило, вместо предишното, духовно и нравствено; всичко започна да се измерва и претегля на държавния, клеймен аршин... Работата е там, че заедно с държавния елемент и държавното световъзприятие, като тънък въздух, почти незабележимо се прокрадна в ума и душата на почти цялата, с малки изключения, наша църковна среда и стесни разума до такава степен, че живият смисъл на настоящото призвание на Църквата вече й става малодостъпен... Никъде така не се страхуват от истината, както сред нашата църковна администрация, никъде не срещаш такова угодничество, както у нашата йерархия, никъде духът на фарисейството не е толкова силен, както сред тези, които първи трябва да възненавидят лъжата».
Църквата и властта: вреда или полза?
И наистина, трудно е да се спори с това, че Църквата по онова време се подчини на императорската воля. Например, указът на Петър I от 22 април 1722 г. изискваше всеки свещеник (включително епископ), встъпвайки в духовна длъжност, да дава клетва «да бъде верен, добър и послушен роб и поданик на императора и неговите законни наследници», да защитава прерогативите и достойнството на императорската власт, «не щадейки в необходимия случай и живота си», да докладва за всяка вреда, ущърб и загуба на интересите на императора, «за откритите на изповед кражби, измяна и бунт срещу държавата или друго зло намерение срещу честта и здравето на държавата и фамилията на Негово Величество».
С други думи, светската власт изискваше от православния свещеник да наруши основното каноническо правило – запазването на тайната на изповедта. По същество, Църквата беше само «ведомство на духовното изповедание», върху което оказваше огромно влияние човек, назначаван от императора – обер-прокурорът на Свещения Синод. В резултат,
Църквата в Русия се възприемаше като придатък на властта. А ако е така, то омразата към държавата еднозначно засягаше и Църквата. Причем, тази омраза се предусещаше дълго преди 1917 година.
Така, княз Иван Гагарин, приел католицизма, пише: «Руската Църква се нуждае от независимост; тя сама това усеща».
При това, разбирайки, че Църквата в Русия е пряко свързана със самодържавието, Гагарин беше уверен, че ударът по царя ще засегне и Църквата. Още повече, че в недрата на империята съществуваше старообрядческият разкол, който за Гагарин беше още един източник на недоволство от самодържавната власт на императора. Той смяташе, че Русия ще бъде спасена само от католицизма. Защо? Защото, в очите на Гагарин, както и на много руски интелектуалци, католицизмът притежаваше свобода, която липсваше в Руската Църква. Именно затова той пише: «Повторим, едно от двете: или католицизъм, или революция. Руската Църква е безсилна, царската власт може само да отложи взрива, съединението на разколите с революционното начало става все по-неизбежно. Няма време за губене, а друго средство за предотвратяване на заплахата, освен народното, руско-католическо духовенство, колкото и да търся, не виждам».
Тоест, Гагарин разбираше, че Руската Църква, плътно прилепнала към държавата, няма сили да се справи с тези революционни течения, които зрели сред старообрядците, още повече, които започнаха да се появяват и сред обикновеното руско духовенство.
Църквата и революцията
Ето малък списък на известни революционери, които излязоха от семейства на духовенството:
- Николай Гаврилович Чернишевски (1828–1889), известен теоретик на руската революция, беше син на свещеник от Саратовската епархия. Учи в духовно училище и семинария;
- Сергей Геннадиевич Нечаев (1847–1882), организатор на нелегалната «Народна разправа», чиято фигура стана символ на фанатичния революционер, – син на дякон от Нижегородската губерния, учи
