Може ли паникьор да бъде християнин?
18 юни се отбелязва Международният ден на паниката.
```html
Милиони хора по целия свят страдат от панически атаки. В нашата страна има колосален ръст на психичните заболявания, свързани с посттравматично стресово разстройство. Вълната на тези заболявания започна още с коронавируса, а сега тя многократно се усили от войната и нарастващото чувство на безизходица. От това заболяване страдат и множество християни. Какво да правим и как да се отнасяме към това, ако ние самите или нашите близки са подложени на панически атаки? Какво е това? Проява на слабост, малодушие или проста реакция на нашия физически организъм? За това е нашата днешна публикация.
Първото, за което бих искал да кажа, е, че мантрите, които повтарят на изповед много свещеници: «Събери се, не бъди парцал, ти си християнин, всичко е по Божията воля, смирявай се, търпи, не разпускай сополи…», – това не е нищо повече от «мед звънтящ и кимвал звучащ». Те не само са безсмислени и безполезни сами по себе си, но и много вредни. Налагайки на хората чувство за вина и духовна непълноценност, такива горе-служители само усилват тяхната тревожност и потапят душата в още по-дълбоко състояние на депресия.
Паническата атака и въобще повечето реакции на психиката на различни събития в живота изобщо не зависят от усилията на волята и нашите желания. Всички те се случват автоматично. Ето един от примерите, който привеждам дословно от първа ръка: «Дойдох да направя ЯМР на гръбначния стълб. Настроението беше напълно спокойно и уравновесено. Сърцето биеше равномерно, нищо не предвещаваше опасност. Когато ме поставиха в камерата за изследване и видях и усетих около себе си затворено от всички страни пространство, започна рязък пристъп на клаустрофобия. Сърцето започна да бие със страшна сила. Всякакви опити да се успокоя с Иисусовата молитва не даваха никакъв резултат. Ужасното нарастващо чувство на страх ме обхвана. Започна мускулно напрежение, достигащо до крампи по цялото тяло. Студена пот, сини отблясъци пред очите, усещането, че полудявам. Паниката се усилваше. Започнах да крещя от ужас. Контролиране на себе си нямаше никаква възможност».
Организмът действа в този и подобни случаи без всякакво наше волево участие. Възможно е това да е свързано със стимулирането на «синьото петно» (малко ядро в мозъчния ствол, което съдържа половината от невроните на ЦНС), което води до възбуждане на симпатичната нервна система и освобождаване на катехоламини. Но няма да се потапяме тук в медицинската тематика на причинно-следствените връзки на паническите атаки.
Знам хора, които преживяват същите панически атаки само при звуците на сирена или веднага щом чуят звуците на взривове. Но такива прояви на психиката могат да възникнат и без всякаква видима причина. Познавам човек, който в мирно време (а това беше преди няколко десетилетия) в продължение на година буквално висеше на кръста на паническите атаки.
«Това беше нещо подобно на периодично идващо чувство на смъртна агония. Самото очакване на тези атаки вече беше тежка мъка. То беше съпроводено с непрекъснато томление в областта на гърдите, потискащо чувство на депресия, достигащо до пълно отчаяние. Самият пристъп започваше с нарушение на сърдечния ритъм, треперене на цялото тяло, гадене, чувство на задушаване, учестено дишане, изтръпване на крайниците, но най-тежкото – това беше чувството на страх от смъртта и че полудявам. Впрочем, страх – тук думата не е подходяща. Това беше вътрешна фобия, застинало чувство на ужас. Струваше ми се, че се нося с бърза скорост в някаква черна пропаст. Контролиране на всичко това беше невъзможно. Молитвената практика, покаянието и църковните тайнства никак не влияеха на тези пристъпи. След тях оставаше тежко чувство на смачканост, опустошение и страх. За мен, като вярващ човек, това чувство се преживяваше като "вкусване на опит от живота в ада"».
Защо описвам всичко това толкова подробно. За да можем всички ние, и свещениците на първо място, да разберем, че не само физическите болести са този кръст, който носи нашата душа. Но и психичните заболявания са не по-малък, а може би и значително по-голям, кръст за човека.
Затова не може в никакъв случай да обвиняваме хората, които страдат от депресия, в греха на униние или малодушие. Ако човек, страдащ от тежка клинична форма на депресия, не е завършил живота си със самоубийство заради Божиите заповеди, то той вече е извършил подвиг, равен на подвига на най-великите мъченици.
И ако все пак се е борил, но не е успял да се справи с това и самоволно е напуснал живота, това не е повод за неговото осъждане и лишаване от църковно опяване и молитва. Това се отнася и за всички други форми на психични заболявания.
За тези християни, които сега носят тежестта на болестта на депресията, паническите атаки и други форми на психични разстройства, мога да кажа следното. Не трябва да се обвинявате за това чувство на потиснатост и униние, които, независимо от вашето желание, живеят в душата. Грехът е там, където съществува свобода на избора, където можем с усилие на волята да променим живота си. Там, където тази възможност липсва, няма и грях. Има само тежестта на тежка болест. И към нея трябва да се отнасяме точно така, както и към всяко друго заболяване, с разбирането, че това страдание е дадено на човека по Божия промисъл за неговото спасение, че пренасянето й със смирение и благодарност е пряк и, ако може така да се изразим, гарантиран път към спасението. Това може да разбере само този, който сам опитно знае какво е това и е преживял тези състояния, които човешкият език не може да изрази.
Църковният опит ни учи, че дори обсебването от демони се разглеждаше от светите отци като даден от Бога път към спасението. Не осъждане или страх беше у праведниците по отношение на тези хора, а разбиране, съчувствие и доверие в Божия промисъл. Каквото и да е и каквато и да е причината за психичните болести, нашата физиология, както и влиянието на демоничния свят – всичко това може да стане за човека средство за спасение на душата. Най-страшната съдба на християнина (и най-желаната за повечето
