Как се променя молитвата с духовното ни израстване
В света всичко е променливо и нищо не е вечно, освен Бог. И дори молитвата ни се променя в зависимост от промените в духовното ни състояние.
Първата стъпка по пътя на спасението е словесната молитва. Тя си има свои видове и никога не бива да се отъждествява с молитвата, изричана само с глас – защото ттова може и да не е молитва изобщо. „Истинската молитва започва там, където молитвеното слово и молитвената мисъл се съчетават с молитвеното чувство“ (св. Никодим Светител).
Можем да кажем, че различните наименования на молитвите – словесни, умствени и сърдечни – се определят от степента на участие на ума и сърцето (духа) в молитвата. Когато оживлението им е малко, молитвата си остава словесна, когато умът е напълно ангажиран и с непрекъснато внимание, тя става умствена, а когато молитвената мисъл се преживява от духовното чувство на сърцето, тогава тя става сърдечна. Това тристепенно развитие се осъществява в рамките на активния период, т.е. „с усилията на самия молещ се“ (св. Теофан Отшелник). Разделянето на тези три вида молитва е по-скоро условно, защото често се наблюдава взаимно проникване на различните молитвени състояния.
Словесната молитва традиционно включва четенето на псалми, акатисти, канони, различни правила, литургични текстове, както и четенето на Иисусовата молитва. Словесната молитва, когато се произнася на глас, се нарича устна или глаголна молитва. Със същия успех тя може да се чете и безмълвно, „на себе си“, в ума. От това обаче тя все още не става умна, дори при засилено внимание и известно съживяване на сетивата.
На първо място, важно е качеството на вниманието.
Молитвата се нарича умна, когато вниманието на ума е неразривно свързано с нея.
Ако това не е така, ако връзката е непълна, нестабилна, тогава молитвата си остава словесна, независимо от начина, по който е казана: устно или гласно. Молитвата, произнесена безмълвно, в ума, според отците, е невидима дори за демоните, които не проникват в дълбините на сърцето и не са в състояние да различат мислите ни.
При устната молитва вниманието ни неволно се насочва навън, например към книга, четец или икона, но още на този етап отците съветват да се научим да насочваме вниманието си навътре в себе си и да се опитаме да го откъснем от главата и да го съсредоточим в гърдите (мястото на сърцето). Отново трябва да се разбере, че това не прави молитвата нито умна, нито сърдечна, тя си остава все така словесна.
Молитвата на новоначалния често е смесена с мисли и е „нечиста“ пред Бога. Вниманието му не може да бъде изцяло отдадено на сърцето, то е постоянно разсеяно, мислите „бягат“ от молитвата. Изобщо във всяка истинска молитва трябва да участват тялото, умът и сърцето. Само при това условие можем да наречем дейността си молитва. Също и при словесната молитва умът трябва да е внимателен към думите на молитвата, а сърцето да й откликва с чувство. Ако това не се случи, тогава такава молитва „дори не е молитва“ (св. Теофан Отшелник).
Умствената молитва се различава по това, че думите в ума вече не се изричат, а само се мислят като понятия.
По същия начин, както и в ежедневието, за част от секундата може да ни посети някаква идея, някакво разбиране. Тази идея, в целия си обем, се разкрива и разбира мигновено, без думи. Но след това това, което е разбрано в един миг, трябва да бъде преведено на думи – формулирано.
Таблицата на Менделеев е била „осмислена“ от него като откровение в един миг, но той не би могъл да я разбере и опише, ако не ѝ беше посветил години. Някои от най-сложните музикални произведения на гениалните композитори са били чути от тях в миг, но след това е трябвало да прекарат месеци в подреждането им в ноти и партитури.
Същият „проблясък“ на безмълвна мисъл е и една умствена молитва. Тя е много по-съвършена от словесната молитва, по-богата по съдържание, по-дълбоко изпълваща. Мисълта прониква в онова, което думите не могат да изразят, покрива онова, което не може да бъде обяснено. Оформянето на мисълта и думите налага своите ограничения, изисква време, усилия, докато мисълта, протичаща извън словесната рамка, по-свободно, по-гъвкаво, по-обемно. По тази причина умствената молитва звучи много по-бързо от словесната.
Словесното мислене се характеризира с дискретност: микропропуските между думите и фразите, семантичните и интонационните паузи нарушават непрекъснатостта на мисълта и позволяват навлизането на чужди мисли. Ако мисълта не е оформена в думи, тя тече неразривно и безпроблемно. Кръгообразното движение на мисълта, когато тя се връща отново и отново към една и съща тема – към името на Иисус – насърчава самозатварянето, концентрацията и задълбочаването в себе си. Всичко това създава предпоставки за раждането на непрестанна молитва. Вниманието винаги е насочено към горната част на гръдния кош – към така нареченото сърдечно място. Но трябва да се осъзнае, че това все още не е сърдечна молитва. Тя все още си остава умствена, макар да се усеща като молитвена мисъл, която звучи в сърцето.
Стратегическата задача на осъзнатостта е да се постигне сърдечна молитва.
Тактическата задача се свежда до две основни действия: да се държи умът необезпокояван в сърцето и да не се допускат никакви чужди мисли. Така в часовете на богослужението „нека умът да преследва смисъла на тропара“ (Йосиф Исихаст). Нека се придържа упорито, без да се разсейва, към смисъла на думите, които се четат и пеят. В часовете на килийното правило нека вниманието да бъде потопено в молитвен размисъл, а умът внимателно да следи и „да разбира за какво се молиш“, защото ако не разбираш, „как може да има взаимно разбиране с Бога и как Той може да ти даде това, за което молиш?“ (Йосиф Исихаст).
Сърдечната молитва е състояние, при което молитвената мисъл се изпълва с чувства и се изразява чрез тях. Това състояние не е обикновена емоционална реакция, не е обикновен изблик на чувства, а е духовно преживяване. Чувствата ни винаги идват от сърцето, което е източник на всички наши преживявания. Това е действието на дразнещата сила, която заедно със силата на желанието съставлява страстната част на душата. Докато не сме постигнали първоначалната безстрастност, сърцето ни неизбежно излъчва нечисто чувство, смесено със страстно начало. Затова проявата на такива чувства в молитвата се изразява с термини, съдържащи отрицателна оценка: „чувственост“, „душевност“, „кръвно желание“ и т.н.
Съвсем различно е в сърдечната молитва: тук вече се пробужда духовното чувство. Умствената енергия се събира в горната част на духовното сърце, където се обединява с човешкия дух. След като образува едно цяло с него, умът, насочен към Божия Дух, става един дух с Него (1 Кор. 6:17). Чувството, звучащо в сърцето, не е предметно неопределено, а е изпълнено с молитвената мисъл и нейното съдържание. Такава молитва е във всяко отношение по-съвършена от умствената, защото сърдечното чувство има достъп до по-възвишени сфери. Чувството е в състояние да обхване онова, което е отвъд разбирането, да проникне в непостижимото – онова, което се простира отвъд мисълта, онова, което е извън обсега на ума.
Това става възможно, след като умът се научи да се отделя от разсъдъка и твърдо да се придържа към сърцето.
Чувствената привързаност към обекта на страстта – душевна или духовна, – има различно естество от интелектуалния интерес към същия обект и е много по-силна от последния. Затова молитвеното чувство е по-стабилно и независимо отколкото мисълта, която лесно се осуетява и разсейва от мимолетна асоциация, увлича се от случаен помисъл, от най-малкото слухово или зрително впечатление, от всяко тактилно усещане. Умът лесно се съблазнява и затова е ненадежден.
Различно е, когато човек е привързан към нещо чрез чувство и го желае „с цялото си сърце“ – тогава ще му е трудно да се откъсне от обекта на внимание. Ако някой е пленен например от сърдечна привързаност, тогава „ милият образ“ не се „измъква от главата му“. Случва се човек да иска да се разсее, но не може – чувствата са по-силни от него. Към онова, което е пожелал, човек се устремява с цялото си същество: сърце, ум, цялата си композиция, защото „където е съкровището ти, там е и сърцето ти“. Затова е важно обектът на страстта да бъде Самият Бог, на което учи първата и най-голяма заповед.
Но как можем да се приближим до нейното изпълнение?
Отговорът се намира в обосноваването на аскезата като неразделна част от молитвеното правило. Всестранното въздържание ни позволява да разтворим или поне да отслабим връзките, които ни свързват със земята. Ако желаем земни неща, душата бяга от Бога. Тя не може да бъде възпряна: ще се прилепи към земята – към мястото, където е скрито нейното съкровище. И само когато човек е привързан към Христос със сърдечното си чувство, когато живият спомен за Него, жаждата за среща с Него станат непреодолими – тогава сърцето ще бъде в Бога и така целият човек ще остане в Него.
Без принуда и усилия, без методи и упражнения той ще бъде потопен в състоянието на непрестанна молитва.
Чувството е по-силно от мисълта. То може да избледнее на заден план в хода на житейските дейности, но на практика може да бъде непрекъснато. По тази причина е по-лесно да се поддържа молитвеното състояние за дълго време в непрекъснатост именно чрез сърдечното усещане, а това вече е слаба сянка на непрестанната молитва. С такива свойства на сърдечната молитва тя лесно се задържа във всякакви условия, във всякаква заетост, в суматохата.
На този етап броеницата вече не е необходима, защото няма какво да се брои. Паузите в кръговото движение на мисълта вече не се усещат. Призивът на сърцето към Бога, независимо дали е покаен, благодарен или питащ, може да бъде чут без прекъсване, макар и да променя смисъла или емоционалната си окраска.
Сърдечната молитва подготвя човека за съзерцателната, като дава началото на извънвременния опит. В края на краищата усещането за време възниква у нас благодарение на непрекъснатата поредица от чувства и мисли, променящи се под въздействието на външни впечатления и вътрешни импулси. Те, подобно на пробляскващи километрични стълбове, отбелязват нашето движение във времевото пространство. Ако тази смяна на чувствата и мислите спре за миг, тогава човек увисва като в безтегловност, докосва душата с неподвижността на вечността.
Подобна вътрешна исихия, водеща до спиране на потока на мислите, е една от характеристиките, които характеризират, според Григорий Нисийски, състоянието на съзерцание. Нещо подобно понякога изпитва и човек, който е потопен в сърдечна молитва. В моментите на такова приближаване към безкрайното особено ясно се усеща непосредственото предстояние пред Бога. Тогава на исихаста му е трудно да разбере дали са минали пет минути или петдесет часа.
Това състояние наподобява онова, което се случва по време на съзерцание, когато човек излиза извън рамките на времето и може да се моли цяла нощ с вдигнати нагоре ръце, не забелязвайки изтеклите като миг часове, не осъзнавайки дали се намира „в тялото или извън него“.
С молитвата на сърцето се завършва стълбата на активния период на духовния живот. Това е пределът, до който човек може да се издигне с помощта на естествените си способности и собствените си усилия, подкрепени от Божията благодат.
По-нататъшното изкачване към съвършенството, всяко последващо стъпало нагоре може да бъде само специален благодатен дар, низпослан от Бога по Негово усмотрение в определено от Него време.
