Чумата на двадесети век
Монаха дявол изкушаваше, предлагайки му избор – да падне в блуд, да убие човек или да се напие с вино. Помисли монахът: по-добре да се напия с вино. Напи се, падна в блуд и уби човек.
```html
«Не се заблуждавайте: … нито блудници, нито пияници… Царството Божие няма да наследят». (1 Кор. 6,9)
На една киевска улица се намира кръчма с романтично име «Палуба». И наистина, прилича на палуба – издигната над земята около два метра, със стъпала-трап, правоъгълна, с масички, с изображения на стените на лазурно море с бели яхти и летящи чайки. Там се събира местната публика. Освен спиртни напитки, може да се пие кафе или чай, да се играе шах и табла, да се решават кръстословици, да се говори за това-онова. И аз, грешен, понякога надничах тук от скука, неволно се запознах с някои аборигени от нашата градска окраина. Интересно ми беше да разбера какво обединява тези хора и защо така настойчиво и неизменно се събират тук, защо, оставяйки семействата си, прекарват времето си тук.
Между другото, посетителите са умни и различни. Прости и сложни, весели и мрачни, с висше образование и без такова. И, разбира се, разбирах, че повечето от тях ги обединява алкохолът. Тук те се чувстват свободни и разкрепостени, независими от условията на живот и личните проблеми. Разбират се без думи. Говорят, обикновено, за футбол и политика, спорят, а понякога и до бой стигат, когато някой съвсем не може да се държи на краката си. Един, разбуен такъв, разхвърляше пари и се заяждаше с барманката Люба, докато тя не извика полицията… Тъжна картина.
Веднъж жена ми направи забележка. Мол, ти си служител на Църквата и си позволяваш да пиеш кафе, както казваш, в този притон? Аз се оправдавах, обяснявайки, че ми е интересно като журналист да наблюдавам характерите. И, освен това, в много от енориите на Църквата се води сериозна работа с хора, които имат алкохолна зависимост. Къде още ще видиш диаметрално противоположното? Тя обаче възрази: «Ще те видят вашите енориаши и какво ще си помислят?..» И аз се съгласих, спрях да ходя на «Палуба». Но някои познати останаха. Срещах ги на улицата и в парковете, където с бутилка прекарваха времето си.
Имаше един младеж с прякор Марчело. Казваше се Витя по фамилия Марченко, а от фамилията и прякорът. Той наистина беше красив младеж и външно приличаше на италианската кинозвезда – Марчело Мастрояни. Така че, той печелеше прилично, черпеше когото срещне с коняк и водка, пушеше скъпи цигари. Работеше в такси много години. И умееше добре да печели. Часове наред стоеше на своето «Пежо» на местната жп гара и успяваше всеки път да намери изгоден пътник, който не жалеше пари. Той още обслужваше циганския барон Михаил, който живееше на Червения Хутор. Баронът винаги беше на връзка с Марчело и във всеки момент можеше да го извика в ресторант в другия край на града или да поиска да го вземе от казиното, където баронът успяваше винаги да спечели.
Така че, в един прекрасен ден Марчело «завърза». Тоест, наистина. И пушенето спря. Поздравявайки ме в храма, където дойде с жена си, той ме покани да пием кафе. Искаше жена му Лида да поговори с мен и да разбере нещо от църковната практика. Кафенето беше близо до нашия събор и аз помолих да почакат в кафето, докато се разсъблека след службата, покрия престола и скрия в сейфа богослужебната утвар – потир, платове и друго.
Пихме кафе с пасти, разговаряхме. Лида се интересуваше на кой от нашите свещеници е по-добре да се изповяда и как да пости преди причастие и дали трябва в подробности да изповядва греховете си. Обясних, че подробности не са нужни, важното е да се обозначи грехът и да се покае за него и повече да се старае да не го повтаря.
После Марчело ме шокира с разказа си.
– Чу ли, Льоха умря?
– Кой Льоха?
– Алавердов.
– Да не е истина! Той нямаше и четиридесет!..
– Да, така е. Златни ръце. Той ми направи евроремонт в апартамента, просто приказка. Клиентите го преследваха. Можеше за една работа при богати хора да спечели до 100 хиляди гривни на месец. Но, пиеше много, когато се проваляше…
– Да, помня, – отговорих огорчено. Защото Льоша и при мен направи малък ремонт. Той вярваше в Бога, макар че не посещаваше храма. И цитираше Псалтира и Евангелието, често повтаряйки: «Бог се противи на гордите, а на смирените дава благодат» (Иак. 4,6). Той не беше горд. Но страдаше от алкохолизъм. Когато запиваше, можеше да нощува на пейка. Пропивайки парите, носеше в заложната къща инструментите си, мобилния си телефон. С една дума, падаше, както сам се изразяваше – «до плочата». После се съвземаше, майка му го водеше на капки да чисти отровената с алкохол кръв, връщаше се трезвен и мрачен, започваше работа. Изкупуваше инструментите от заложната къща и отново добре печелеше и не пиеше по няколко месеца. Докато не се проваляше отново…
– Ах, колко жалко! – казах, прекръствайки се. – Да му прости Господ. Много жалко…
И Марчело започна да изброява всички познати момчета, които посещаваха «Палуба», които напуснаха заради алкохола през последните две години. И преброи нещо повече от десет души. Някои живееха в съседните къщи. Практически, всички обитатели на един жилищен градски квартал. И момчетата бяха основно умни, безхитростни, споделящи, добри, обичащи природата и животните. Остроумни, весели, хумористични. Чух веднъж от един психолог, който разказа, че, обикновено, алкохолиците са надарени, харизматични, но нещастни хора. Обикновено, губещи жизнените сили пред този жесток свят. Без вътрешна защита, сила на волята, те се допингират със спиртни напитки. Първо в малки д
