Богословие на Любовта и богословие на мъртвата буква
В памет на апостол и евангелист Йоан Богослов.
Първият истински богослов в Православната Църква се счита апостол Йоан. Обикновен рибар, който не е учил нито книжна, нито светска мъдрост. Ако титлата «богослов» се даваше от съвременните учени-академици, те несъмнено щяха да отдадат първенството на апостол Павел. Там за това има всички основания – ученост, образованост, знания, умения, навици. Но в църковната история се получи иначе. Може би защото пътят към богопознанието служи любовта, а не книжната мъдрост.
Книжната мъдрост ражда не богословие, а религия, която често води човека не към любов, а към превъзнасяне над другите, не към смирение, а към мнение за себе си. Богословието върви по пътя на скръбта, носейки на себе си язвите Христови. В него няма нищо, освен любов. В злото и ненавистта се проявява лъжата, а в любовта се познава истината. Книжните знания не отговарят на въпросите за Бога, те само ги умножават. Човек, който има високо мнение за своите знания, ще учи едни, ще търси недостатъци у други, ще облича трети. Богословът обаче ще използва всичко, което се случва, за познаване на своя безсмъртен дух.
Всичко в този свят ще стане «вчера». Само ти и Бог винаги ще бъдете «сега».
Всичко е в Божиите ръце, а не в нашите. Богословът е този, който цялото си живот и надежда предава в Божиите ръце. За да стане богослов, човек трябва да преодолее своите страдания с Христовата любов. Той не се отрича от Божията воля, дори когато тя е в разрез с неговата собствена воля. Богословът върви към Бога, докато има сили и докато може да върви. А когато силите му свършат, вече Сам Бог го води в Своето Царство.
Един монах разказвал на учениците за един старец, когото почитали за богослов. Този старец все време повтарял: “Знам всичко, което има в моята Библия”. И всички почтително накланяли глави, шепнейки помежду си, че подобни знаещи Свещеното Писание са станали много редки. И уважението, и почитта от околните към стария монах нарастваха ден след ден. Един ден някой от младите монаси, чувайки отново тези думи, посмял да зададе въпрос на стареца: “Добре, отче, кажете ни всички, какво има в вашата Библия?” Старият монах важно се облегнал на облегалката на стола и произнесъл: “В моята Библия има снимка на моя покоен старец и няколко писма от него, когато бях още съвсем млад монах, от които знам всяка редица”.
Книжникът знае всичко, което има в неговата Библия. Знае своите мисли, своите разсъждения, своите доводи и изводи. Той спори с тези, които не са съгласни с него, обижда се на тези, които го критикуват. Той вярва в своята Библия и се бори за тази вяра с другите хора.
Богословът не спори и не се обижда. Той точно знае, че при Бога всичко е претеглено и определено. Затова той е оставил всякакво безпокойство за съдбите на този свят, грижещ се само за собственото си спасение. Така той помага на света повече от всички управници, политици, богаташи и учени, взети заедно. Управникът вярва в значимостта на своето управление. Политикът вярва в значимостта на своите действия. Богаташът вярва в значимостта на своите богатства. Ученик-книжник вярва в значимостта на своите открития. Въпреки това, без благодат всичко това – е празен мит и земен сън. Само познанието на благодатта носи покой и мъдрост не от този свят, в които няма ненавист, няма вражда, няма неприязън нито към един човек, нито към една вещ от този временен, преходен свят, в който нищо не трае повече от миг. Богословът заради придобиването на щастие не измисля живот нито за себе си, нито за другите. За всичко това се грижи Бог.
Богословът във всичките си действия преди всичко е християнин. Той се старае винаги да пребивава с вниманието в духовното сърце, директно познавайки, че той е безсмъртен и благ дух, създаден по образ и подобие Божие. Когато християнинът допуска съществуването на нещо извън Бога, той спира да бъде богослов. Книжната набожност винаги е бърза, духовният живот – търпелив. Книжникът, който вярва само в своя ум, отглежда в себе си демон. Този, който вярва само в този свят, създава ад. Умът отглежда фалшиви представи за Бога, за света и човека, представяйки ги за високо богословие.
Искаш ли да разбереш дали си богослов? Тогава попитай себе си: «Освободих ли се от страха»? Този, в когото живее благодат, не знае страх. Книжникът живее с ума, който ограничава свободата му и го плаши със своите измислици.
На богослова не му е важно дали ще загине от рани, получени на война, или ще умре естествена смърт. За него е важно само едно – да познае безсмъртието на собствения си дух и да стане свободен от всички земни обстоятелства, наследявайки в Христос вечен живот. Да откриеш вечния живот и да станеш такъв можеш само благодарение на отречението от временното. Богословът познава истината, която го прави свободен, и в тази свобода свършва всичко земно.
Четенето на книги – това е интелектуално знание. Това е говорене. Придобиването на благодат – това е духовно знание. Това е неуморна практика. Богословът умее да различава това. Това, което вижда около себе си, нарича своя съдба. А това, което вижда вътре в себе си, нарича своето спасение. Кредото на богословието е просто. Искаш ли да видиш вътре в себе си неотмирния светлина? – Запаси се с търпение. Искаш ли да усетиш вътре в себе си Божествената любов? – Запаси се с смирение. Да бъдеш с хората, без да се отделяш от Бога, – на това е построена практиката на богословието.
Този, който счита себе си за тяло, се страхува от неизлечими болести. Този, който счита себе си за ум, се страхува от натрапчиви мисли. Този, който с помощта на благодатта е познал своя дух, вече не се страхува от нищо. По-добре е да бъдеш сам с Бога, отколкото сам с най-добрата книга.
Земната история знае много добри и искрени учени мъже, философи и книжни богослови. Но всички те излязоха от тъмен и си отидоха в тъмен, ако не позна
