Защо в придворната ПЦУ почти няма монаси, а в гонената УПЦ те стават все повече?
ПЦУ всеобхватно подкрепя властите, но монасите там почти ги няма. В същото време в гонената УПЦ на всеки няколко дни се извършват постриги. Защо?
Когато в наше време някой реши да се откаже от семейството, кариерата, материалните блага и удобствата на "рационалния свят" в името на молитвената килия, това винаги предизвиква удивление. Но именно такива хора – монасите – стават най-яркото свидетелство, че Църквата не просто съществува, а диша, бори се и побеждава. Монах може да стане само онзи човек, който, по думите на свети Диадох Фотикийски, "вкусил сладостите Божии в цялостното усещане за пълнота".
По същество, монашеството е особен начин на живот, който включва смирение, покаяние и духовна борба. Неговата цел е пълното предаване на себе си на Бога. Монахът посвещава живота си на молитва, пост и усъвършенстване на душата си. Да станеш монах "случайно" просто е невъзможно. Защото преди постриг трябва да се премине през достатъчно дълъг път, който включва живот в Църквата, общение с Бога в Неговите Тайнства, молитва и отказ от светската суета. Също така, не по-малко важен фактор, който помага да се вземе решение за монашеския постриг, е примерът на тези, които вече са станали монаси.
Както казваше митрополит Антоний Сурожки, само онзи, който види в очите на другия човек светлината на Възкресението Христово, може сам да се приобщи към тази светлина. По същество, монасите не са само пример за тези, които искат да посветят живота си на Бога, приемайки монашески обети, но и за тези, които продължават да живеят в света. Свети Йоан Лествичник пише, че "светлината за миряните са монасите, а светлината за монасите – Ангелите".
Монасите са светилници в нощта на света. Те светят не за себе си, а за да не се изгубят другите. Не е изненадващо, че в Православната Църква отношението към монасите винаги е било особено, а самите манастири никога не са били възприемани като "резервно летище" за неудачници. Те са лаборатории на святостта, където Църквата преобразява човешката природа, доказвайки, че дори в падналото тяло може да се намери път към Бога.
Интересно е, че в първите векове на християнството повечето монаси не са били свещеници и не са се стремели да станат такива. Те са се оттегляли в пустинята, за да се посветят напълно на молитвата. И с времето около тях се събирали ученици, създавайки първите монашески общности. В крайна сметка те искали "да умрат за света", както е писал свети Антоний Велики. Но тази "смърт" всъщност е била раждането на нова форма на живот – живот, в който човек не се разпилява между хиляди изкушения, а се стреми към единство с Бога. Това изискваше тяхната вяра, защото, както точно е подметнал Фьодор Достоевски (вложил тези думи в устата на Алеша Карамазов), "не мога да дам вместо 'всичко' два рубли, а вместо 'иди след мен' да ходя само на обедня".
Монашеството е отговор на благодатта. Когато човек чувства как Христос докосва сърцето му, той вече не може да живее както преди, да живее като всички. А значи, Църквата е жива не когато има огромни храмове или развити социални програми, а когато в нея има хора, отговорили "да" на призива на Христос. Защото, ако хората не искат напълно да отдадат живота си на Бога, значи не доверяват на духовния опит на Църквата, в която все още се намират.
Най-яркият пример за такава "Църква" може да се нарече ПЦУ.
Съдете сами: по официални данни за 2021 година (по-късно те не бяха публикувани), в цялата ПЦУ – 233 монаха. Ако извадим от това количество "епископите" (които се наричат "монаси" по длъжност), ще получим цифра от 171 човек.
Интересно е, че преди сливането на разколническите структури на Украйна, тоест, до 2018 година, тази цифра беше малко по-голяма – 240 души (219 в УПЦ КП и 21 в УАПЦ). Тоест за 7 години числеността на "монахите" вече "единната" ПЦУ намаля с 7 души. Подчертаваме, не се увеличи, а намаля. За какво говори тази динамика? За това, че хората не желаят да свързват себе си с обети в "Църквата", на която не доверяват.
Свидетелство за плачевното състояние на "монашеството" в структурата на Думенко може да служи и недавно проведеното в лаврата "форум на монасите", в който участваха цели… 4–5 души, приели "постриг". Забележете, че този форум се проведе "съвместни усилия на Синодалното управление по делата на младежта на ПЦУ, Синодалната комисия по делата на манастирите и монашеството на ПЦУ, мъжкия манастир "Киево-Печерска лавра ПЦУ", Националния заповедник "Киево-Печерска лавра" и среда на мислене и действеност Cowo.guru". Тоест, двата синодални отдела на Епифаний, "манастир Киево-Печерска лавра ПЦУ" и заповедникът не успяха да съберат на "първите Паисиански четения" дори десетина души. И това не е изненадващо, защото просто няма от кого да се събира.
Например, на редовните фотоотчети от "богослуженията" на "Киево-Печерската лавра ПЦУ" под управлението на бившия монах на истинската лавра Авраамий Лотиш, постоянно се мяркат 5–6 физиономии. А това е "лицето" на ПЦУ. Заради тях властта и замислила този срамен захват на лаврата. И ако не успяват да съберат хора в централната свещенна сграда на Украйна, какво да кажем за другите места?
Към 2022 година, според данни на ГЕСС, в ПЦУ действат 79 манастира. Ако разделим 233 на 79, ще получим, че в един манастир на структурата на Думенко живеят по-малко от 3 "монаха". Тоест, да набереш монаси в лаврата на ПЦУ просто няма откъде.
Повече от това, нито през 2024 година, нито година по-рано можем да си спомним, че някой от колегите на Думенко е извършвал "монашески" постриги. И въпросът не е дори в това, че постригите не се извършват по-или по-малко редовно, те практически не съществуват изобщо. За този плачевен факт още през 2024 година обърна внимание свещ
