Болка като дар Божий
Напълно необичаен поглед върху болката имаше доктор Пол Бренд.
Той не е твърде широко известен, а междувременно, това е хирург, който е посветил живота си на реабилитацията на болни от проказа. Изследвайки нервните окончания и работата на мускулите след болестта, той е разработил методи, които дават възможност на тези хора отново да използват ръцете си. И се счита за един от пионерите на реконструктивната хирургия, която се използва за лечение на загубени тъкани, увреждания или вродени аномалии в организма.
Той е бил дълбоко вярващ човек, мисионер. Всъщност, и лекар стана, за да има възможност да носи християнско служение. Затова медицинската професия винаги е била свързана за него с осмислянето на Божия замисъл за човека.
На него принадлежат неочаквани думи, които е много трудно да се приемат: "Благодарение на Бога за болката!".
Най-често се страхуваме от болката и е трудно да намерим човек, който да се радва на нея или да я благодари. Въпреки това, опитът от работата с болни от проказа, при която човек губи чувствителност и може да причини непоправима вреда на себе си, доведе доктора Бренд до мисълта: болката е също дар Божий. Тя е част от Неговата грижа за нас, а не признак, че Той е забравил за нас.
Да, болката понякога е непоносима. Понякога може да излезе извън контрол (както в случая с рака) и тогава вместо средство за помощ на човека, тя става за него проклятие и наказание: болестта, за която сигнализира, не може да бъде излекувана, но и да се изключи този сигнал за опасност не е възможно:
"Единствената законна жалба, която може да се предяви на болката, — е невъзможността да я изключим. Тя може да бушува неконтролируемо, както в случая с раковите болни, когато сигналите й се чуват, но вече нищо не може да се направи за отстраняването на причината й".
В същото време, както пише доктор Бренд, на такава неконтролируема болка се пада мизерно количество от проявленията й, но като цяло, тя идеално изпълнява предназначението си: защитава човека от гибел, предупреждавайки за опасността: "Като лекар, мога с увереност да кажа... в деветдесет и девет случая от сто хората усещат краткотрайна болка в поправими ситуации, изискващи лечение, почивка или промени в начина на живот".
В известен смисъл, болката е признак, че човекът все още е жив и за него има надежда за спасение. Не напразно при тежки травми на гръбначния стълб способността да усеща болка служи на лекарите като маркер за състоянието на пациента.
За това си спомня писателят Филип Янси, който веднъж попадна в автомобилна катастрофа и след нея, както и неговият приятел, доктор Бренд, промени отношението си към болката:
"Докторът постоянно ме проверяваше. Той движеше крайниците ми и питаше: «Така ли боли? Усещаш ли го?». Правилният отговор, който отчаяно искахме да чуем и двамата, беше: «Да. Боли! Усещам го!». Всяко усещане потвърдеше, че гръбначният ми мозък не е повреден. Болката беше свидетелство за живот, взаимовръзка на органите, признак, че тялото ми остава цялостно".
Въпреки това, Пол Бренд не би бил християнин, ако не си зададеше следния въпрос: ако физическата болка е дар Божий, който спасява живота на човека и му дава надежда, то не е ли такъв дар и душевната/емоционална болка (социална, както я наричат още)?
Всъщност, ние все още знаем много малко за това каква е тази болка и каква роля играе в човешкия живот.
Така, например, китайските учени съвсем наскоро откриха, че както физическата, така и емоционалната болка влияят на части от мозъка по сходен начин, но при това социалната болка има по-широк спектър на действие: тя може да притъпява физическата болка, ако човек се концентрира върху емоционалните преживявания.
Оттук вече е ясно, че и тази болка има своето дълбоко предназначение, дори ако ние все още не сме го осъзнали напълно.
Опитвайки се да осмислят това, доктор Бренд и Филип Янси обърнаха внимание на факта, че в скръбта за починалите болката е неразривно свързана с любовта.
Най-малкото, отсъствието на емоционална болка свидетелства за дълбоки проблеми в човешката душа. Както мъртвото тяло губи способността да усеща физическа болка, така и мъртвата душа не изпитва емоционални преживявания. Може да се каже, че грехът, като проказа, унищожава нейната чувствителност и тази загуба води човека до духовна гибел.
В този смисъл, отсъствието на емоционална болка като реакция трябва да бъде за човека тревожен сигнал: с душата му нещо не е наред. И обратно.
И тук засягаме още един интересен и не напълно осмислен от нас момент: болките и страданията, като лекарства (или като опити да събудят това, което е започнало да губи чувствителност и да умира). И това ни кара да погледнем по съвсем различен начин на известните думи на апостол Павел:
"Чрез много страдания трябва да влезем в Царството Божие".
Идеята "болка като дар" несъмнено е свързана и с проблема на страданията, което християнството не възприема в еднозначно негативен ключ. Докато ни боли, ние сме живи! Докато можем да страдаме, имаме надежда!
Така, ние чувстваме болка за починалите, казва Филип Янси, защото те са станали едно цяло с нас. Болката ни е, когато тези връзки с близките ни хора се опъват или късат (скандал, развод, смърт), но самата тази болка е свидетелство за любовта, която живее в нас. И в някои случаи (не толкова фатални, колкото смъртта) това е призив да променим нещо.
Дори скръбта за загиналите или починалите близки хора християнин, вярващ в възкресението и вечния живот, може да приеме като признак на живот и любов. Не да заглуши, а да преодолее тази болка. Да види в нея своето единство, а следователно и надежда за нова среща с тези, които са ти толкова скъпи.
Това не е отговор на въпроса как да се избавим от причините, предизвикали болката. Това е просто друг поглед към нея, друго отношение към болката, а заедно с това и към Този, Който ни е дал този дар. Дар, който е трудно да се приеме, но без който не можем да се справим.
Спомням си случай, когато с канцеларски нож отрязах част от пръста си (по дължина, през два сгиба), така че значителен участък от кожа с месо почти беше отделен от основната плът
За провокацията срещу Митрополит Онфрий в Хмелницки
22 Мая 14:43
