Християни и власт: защо „прегънатите“ мразят „непрегънатите“
Днес почти невъзможно е да се различат действията на властта и представителите на ПЦУ по отношение на УПЦ. Лъжа, клевета, омраза и насилие се изливат в непрекъснат поток. Защо се случва това?
«Не забравяйте, че тези, които се огъват, ще мразят най-много не тези, които ги огънаха, а тези, които не се огънаха». Тази популярна в интернет фраза от неизвестен автор в определен смисъл говори за психологията на тези, които, загубили вътрешната си свобода, искат да докажат собствената си «правота» с всякакви средства. При това «доказват» не на тези, които ги «огънаха», а на тези, които не пожелаха да се «огънат».
Интересно е, че в съвременна Украйна виждаме подобна картина в църковната сфера: ПЦУ, напълно натисната от държавата, често се изправя не срещу властта, а срещу УПЦ, чиито пастири и паство отказват да се «огънат» под политическите изисквания.
Тази статия — не толкова за това, защо това се случва, колкото за това, как църковните структури, сляти с държавата, се превръщат в оръдие на идеологическа «чистка» и защо истинската свобода в Христа внушава на властимащите и техните «марионетки» най-ожесточената омраза.
Кои са «огънатите»?
В църковния контекст «огънатите» — това са тези, които са пожертвали Евангелието заради политическа изгода. С други думи, това са тези, които, забравяйки думите на Христа за любов към враговете, култивират омраза, тези, които вместо молитва и покаяние идват в храма с българка и лост, тези, които не искат да се борят с «духовете на злобата в небесата», защото са заети с «борба» срещу «плътта и кръвта». Но най-важното, това са тези, които изцяло и напълно зависят от изискванията на «политическия момент».
В контекста на нашата статия под всички тези параметри попада ПЦУ, която, получавайки през януари 2019 година «томос» за автокефалия от Константинопол, влезе в орбитата на държавните интереси.
Така Законът «За свободата на съвестта и религиозните организации» даде повод на властите масово да провеждат пререгистрация на приходите на УПЦ в полза на ПЦУ. Силите на местните администрации и «активистите» завземат храмове на УПЦ, а каналите на държавната телевизия и водещите онлайн издания пълнят народа с фантастични истории за «проруското влияние» на УПЦ, свързвайки я с «агресора». При това ПЦУ се представя като «национална църква», а критиката или въпросите към нея се тълкуват като «заплахи за националната сигурност».
Естествено, че такава «помощ» от държавата изисква възвръщаемост от страна на ПЦУ — и структурата на Думенко отдава всичко, което може. Например, ако държавата реши да затвори храмовете за карантина — ПЦУ е категорично «за», ако реши да забрани цяла Църква — ПЦУ отново е «за», ако реши да промени датите на празниците — и тук е «за». И може да не се съмнявате, дори ако властите решат да променят текста на Литургията или наредят да се отменят постите — в ПЦУ ще подкрепят всички тези решения. И не само защото там са далеч от духовния живот, но и защото разбират — без подкрепата на властите те не могат да съществуват.
В резултат ПЦУ сама се постави в ситуация, в която е лишена дори от хипотетичната възможност да бъде при необходимост глас на критика на неверните решения на властите, да бъде съвестта на народа.
Защо властта «огъна» ПЦУ, но не успя да «огъне» УПЦ?
Съпротивата срещу злото и греха — един от признаците на вътрешната свобода. УПЦ, макар и да е подложена на натиск, остава единствената конфесия, която последователно отказва да изпълнява «държавни» поръчения, противоречащи на Евангелието, каноните на Църквата и християнската съвест.
Не, ние не сме идеални и често проявяваме инфантилност и неспособност да кажем твърдо «не». Но в въпросите, които имат принципиално значение, факторът «послушание на Бога, а не на човека» все пак превалира над всички решения. Нека си припомним, че когато езическите власти забраниха на апостолите да проповядват, в отговор те чуха: «Трябва да се покоряваме на Бога повече, отколкото на хората» (Деян. 5:29). Именно на този принцип се базира повечето решения на УПЦ. Например, само УПЦ видя опасност в ковидните ограничения, само тя се изказа против електронните документи и биометрията. Само УПЦ продължава традицията на кръстните ходове, въпреки забраните и така нататък.
Освен това, без да има никаква зависимост от държавата, УПЦ още и е подложена на невероятен натиск от страна на властите, които изискват да разкъса каноничните и евхаристичните (подчертаваме, не административните) връзки с Руската Църква.
И какво? А това, че въпреки жестоките преследвания, повече от 6 милиона вярващи останаха в УПЦ. За какво говори това? За това, че,
без да имат никаква надежда на «благоволение» от страна на държавата, вярващите живеят в Църквата с реално усещане за духовна свобода.
Защо именно Украинската Православна Църква предизвиква у ПЦУ и у властите дори не раздразнение, а истинска омраза? Отговорът се крие във вътрешната логика на зависимостта и самооправданието. И тук има няколко механизма, за които ще разкажем.
Механизмът «проекция на вината»
Когато човек (или институция) отказва на себе си свободата и приема волята на по-силния, вътре възниква когнитивен дисонанс: «постъпих неправилно, но трябва да докажа, че моето действие е правилно». В крайна сметка у човека (или у групата хора) се появява вътрешен конфликт, целият негатив от който се насочва към тези, които отказаха да се «огънат». Именно тези «неогънати» се обвиняват в загубата на духовна свобода.
Механизмът «живото
